Джон Коннолли - Отмъщение от отвъдното

Джими и Уил чули музика от горния етаж на многоетажната сграда без асансьор. За всеки случай ръцете им били върху дръжките на пистолетите. Нямало откъде да знаят дали става дума за обикновени купонджии, които малко са попрекалили, или за нещо по-сериозно. Както винаги в такива ситуации, Джими усетил, че устата му пресъхва и че сърцето му започва да бие по-учестено. Само седмица преди това някакъв тип се хвърлил от покрива на сграда по време на купон, започнал точно по същия начин. Едва не утрепал единия от полицаите, пристигнали на мястото, понеже се приземил на сантиметри от него и целия го опръскал с кръв, когато се строполил на земята. Оказало се, че полетелият от покрива се опитвал да избяга от някакви типове, чиито имена завършвали на гласни, италианци, прилагащи деловия си нюх към неотдавна формиралия се пазар на хероин, който бил позадрямал след първите двайсет години на века, само дето италианците не схващали, че краят на тяхното време наближава и че не след дълго властта им ще бъде оспорена от чернокожите и от колумбийците.

Вратата на апартамента била отворена и уредбата бълвала музика гръмогласно — Джагър пеел за някакво момиче, което му било вързано в кърпа. Виждали тесен коридор, който водел към дневна, навсякъде воняло на цигари, на алкохол и на трева. Двамата полицаи се спогледали.

— Давай! — казал Уил.

Влезли в коридора, Джими водел.

— Нюйоркска полиция — провикнал се той. — Никой да не мърда. Спокойно!

Предпазливо и следван от Уил, Джими надникнал в дневната. Вътре имало осем човека в различна степен на алкохолно или наркотично опиянение. Повечето седели или лежали на пода. Някои явно спели. Млада бяла жена с лилави кичури в русата коса се била изтегнала на канапето под прозореца и от ръката й висяла цигара. Видяла ченгетата, възкликнала: „Мамка му!“, и понечила да се надигне.

— Не мърдай! — предупредил я Джими и с лявата си ръка й дал знак да не става от канапето. Двама-трима от другите купонджии вече започвали да осъзнават, че са загазили, и добили уплашени изражения. Без да изпуска от очи хората в дневната, Уил проверил и другите стаи в апартамента. Имало малка спалня с две легла: едното било празно детско креватче, а другото — спалня, отрупана с палта. Натъкнал се на млад мъж, най-вероятно на деветнайсет-двайсет години, почти не на себе си, коленичил пред тоалетната в безуспешен опит да изхвърли трийсетина грама марихуана в счупената тоалетна чиния. Когато го обискирал, Уил открил в един от джобовете на джинсите на младежа три цигари хероин.

— Абе ти да не си идиот? — попитал го Уил.

— А? — смънкало хлапето.

— Имаш хероин, обаче изхвърляш марихуаната? В колежа ли си?

— Да.

— Е, едва ли следваш ядрена физика. Имаш ли представа колко си загазил?

— Но, човече, тази гадост струва пари! — възпротивило се хлапето, вперило поглед в наркотика.

Уил почти го съжалил, толкова бил смотан!

— Тръгвай, глупако! — подканил го той, избутал го в дневната и му заповядал да седне на пода.

— Така, всички останали с лице към стената! — наредил Джими. — Ако имате нещо, за което трябва да знам, кажете ми още сега, иначе ще ви се стъжни!

Които били в състояние да станат, се изправили и застанали с лице към стената. Уил побутнал с върха на обувката си едно почти изпаднало в безсъзнание момиче.

— Хайде, спяща красавице. Време е да ставаш.

В крайна сметка успели да изправят всичките деветима. Уил обискирал осем — без момчето, което проверил преди това. Намерил наркотици само у момичето с нашарената коса — три цигари марихуана и една хероин. Била пияна и надрусана, но вече се съвземала от най-сериозното опиянение.

— Какво е това? — попитал Уил момичето.

— Не знам — отговорила тя леко заваляно. — Един приятел ми ги даде да му ги пазя.

— Бива си я тази измишльотина. И как се казва приятелят ти? Ханс Кристиан Андерсен?

— Кой?

— Няма значение. Това твоят апартамент ли е?

— Да.

— Как се казваш?

— Сандра.

— Сандра коя?

— Сандра Хънтигдън.

— Е, Сандра, арестувам те за притежание на наркотици с цел пласиране. — Закопчал й белезниците, прочел й правата и после направил същото с младежа, когото пребъркал преди това. Джими записал имената на останалите и им казал, че може да си ходят, но пипне ли ги на улицата отново, ще ги прибере на топло за скитничество, ако ще да се надбягват в този момент. Всички отново насядали. Били млади и изплашени, освен това постепенно осъзнавали колко им е провървяло, че не са оковани като приятелчетата си, обаче още не се били освестили достатъчно, за да си тръгнат.