Джон Нэнс - Ударът на Скорпиона

— Не мога да накарам проклетото нещо да лети направо! — оплака се минута по-късно той.

— Приземи го някъде на празно пространство, моля те! — извика Уил, продължавайки да размахва парчето бял плат, което заплашваше всеки миг да се скъса от вятъра.

Въпреки бясното люшкане на хеликоптера, и двамата бяха в състояние да зърнат тълпата, която се беше събрала под тях.

— Ей там, в центъра — извика Дъг и кимна по посока на нещо като оголена полоса в средата на лагера. — Ще се опитам да кацна, стига да мога…

— Много е тясно! — предупредително извика Уил. — Има опасност да се ударим в нещо!

— Няма, не бой се!

Лостът започваше да става послушен, тъй като Дъг най-сетне беше успял да подаде подходящата комбинация от мощност и наклон, за да се задържат във въздуха. Постоянно си повтаряше, че трябва „да гали“ контролните уреди, но въпреки това действаше прекалено рязко.

— Дъг, бъди сигурен, че ще те накарат да надуваш балона, ако изобщо успеем да кацнем! — извика Уил. — Май небето ти е тясно!

Намираха се точно над тълпата, височината им не надвишаваше двадесетина метра. Дъг внезапно усети, че машината отново политва встрани и отказва да му се подчинява. Подаде малко газ, побутна лоста напред и надясно, но пак прекали и предизвика обратна реакция. В главата му внезапно изплува отчаяната забележка на някогашния му инструктор, който напразно се беше опитвал да научи непокорния Дъг Харис да лети във формация. „Не спирай да движиш лоста и се опитай да усетиш предварително корекциите, които трябва да направиш.“

Ръцете му разклатиха лоста, хеликоптерът се разтърси от вълнообразни движения, но все пак реагира.

Уил се хвана за облегалката на пилота и погледна назад. Забеляза неестествено пребледнялото лице на Шакир Абас, който продължаваше да е вкопчен в жена си, забеляза и разперените ръце на Салия, които сякаш искаха да предпазят уплашените деца.

Гледан от земята, хеликоптерът сякаш изпълняваше някакъв странен танц на победата. Това впечатление се усили още повече, когато неизвестен шегаджия включи касетофона си на максимум и машината сякаш заподскача в такт с живите ритми. Тълпата посрещна новата атракция с одобрителен рев.

— Май най-сетне я укротих, мамка му!…

Дъг не можеше да повярва, че лостът за управление му се подчинява. Туловището продължаваше да се люшка, но вече по друг, по-контролиран начин. Носът му най-сетне се подчини и тръгна към празното място между палатките, намиращо се на стотина метра по-нататък.

— Ох, Дъг, не зная…

Гласът на приятеля му беше натежал от съмнение, но Дъг не му обърна внимание. Всичките му усилия бяха насочени към овладяване на машината. Лявата му ръка върна ръчката на газта, дясната продължаваше да движи командния лост. Бавно и неохотно, но неотстъпно, съветската машина се насочваше към площадката за кацане.

Двадесет метра, петнадесет, десет… Дъг направи леко движение с лоста и машината най-сетне се докосна до повърхността.

— Хей, май започвам да й свиквам! — тържествуващо се ухили той.

В същия миг ръката му направи леко, напълно несъзнателно движение, лостът помръдна. Хеликоптерът реагира мигновено — колелата се отлепиха от земята, фюзелажът подскочи встрани, издигайки се на седем-осем метра над земята. Едно от колелата се заплете във въжетата на палатката баня, брезентът се изпъна. В следващия миг цялата конструкция подскочи във въздуха, политна на една страна и беше пометена от ураганния вятър на главното витло.

Дъг направи опит да върне хеликоптера в нормално положение, застопори газта на празен ход и тикна лоста в гнездото за неутрално положение. В същия момент витлото захапа част от брезента и започна да го цепи с оглушителен звук.

— Хей, отдолу имаше ли хора? — разтревожено подвикна той, докато очите му пробягваха по мястото, на което доскоро беше палатката. Пръстите му трескаво търсеха главния прекъсвач.

— Би могло да се каже — подсмихна се Уил.

В палатката баня имаше трима клиенти, които спокойно вземаха душ. В един момент свистенето на хеликоптерните витла стана по-силно от плющенето на водата и те започнаха да се оглеждат. В следващия се превърнаха в действащи лица на една гротескна картина: покривът над главите им отлетя неизвестно къде и те се оказаха както майка ги е родила в центъра на внезапно разчистената площадка, в непосредствена близост до огромен руски хеликоптер с иракски отличителни знаци, стиснали калъпчета сапун в ръце. На всичкото отгоре това се оказаха висши офицери — един бригаден генерал и двама щабни капитани, замръзнали от смайване пред скъсания маркуч, от който бликаше топла вода. Тълпата ги приветства с тържествуващ рев, смущението им нарасна.