Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Джейк сведе очи към прекрасното лице на Блис и тъжно поклати глава:

— И това не зная…

— Бенет е мъртъв. А старецът със счупения гръбнак е там, където го остави — край дървото. Киска се като луд, вероятно е превъртял…

Джейк почти не го слушаше.

— Кое е другото момиче? — наведе се напред Симбал.

— Дъщеря ми…

— Още е жива — установи Симбал, след като ловко провери пулса й.

Джейк внимателно отстрани Блис от скута си. Чувстваше се ужасно уморен. Наведе се и впи очи в лицето на дъщеря си. Беше до болка познатото лице от сънищата му, но едновременно с това и някак странно променено.

— Лан — промълви той. — Лан…

Клепачите й потрепнаха, очите й бавно се фокусираха върху лицето му.

— Татко… — прошепна с недоверие тя, тихо и отчетливо. После заплака. — Колко бавно тече времето! Колко много ми липсваше!…

Джейк искаше да отиде сам, но Лан настоя да го придружи. Слънцето немилостиво приличаше, въздухът беше напоен с миризма на сушена риба. Мътни и ръждивочервени, вълните на Южнокитайско море лениво се плискаха в брега. На няколко метра от пристана водата придобиваше тъмнозелен цвят, дъното не се виждаше.

Джейк все още се придвижваше с известна трудност. Куршумът на Лан го беше улучил в дясната част на тялото, малко над бедрото. Може би беше засегнал нерв или част от костта, но това тепърва щеше да се установи. Във всеки случай болките му бяха доста силни. Той обаче изобщо не им обръщаше внимание, третираше ги само като доказателство за реалността на това, което се беше случило в Шан.

Когато Лан излезе от унеса, тя не си спомняше нищо. Не помнеше да го е видяла, не помнеше, че е стреляла в него. За сметка на това се превърна в нов човек. В душата й нямаше нито гняв, нито злоба. Беше чиста като невинно дете. Откри сладката близост с баща си, а и той изпитваше същото.

Планинските стрелци на Симбал отрязаха главата на генерал Куо и я вдигнаха пред себе си като щит. Армията на генерала не можеше да съществува без своя предводител. Обезверени и понесли доста сериозни загуби, войниците бързо се предадоха. Обезоръжени и бити, те безславно поеха по стръмните пътеки към долината. След тях запратиха и стареца с изкривения гръбнак, тъй като планинците трудно понасяха присъствието на китайци около себе си.

Джейк и Симбал го откриха на петдесет метра под скалите. Беше паднал с главата надолу и вратът му беше счупен в назъбения гранит. Жалка смърт за един мъж, който бе държал в ръцете си юздите на огромна власт.

Приклекнал над трупа, Джейк напразно се питаше какви са умствените сили на хора като този старец тук, принудили ги да преследват низките си цели в продължение на десетилетия. И баща му беше от тях, независимо от факта, че целите му са били благородни. А Хуайшан Хан е бил неговата противоположност, носител на силите на мрака. На практика двамата са представлявали двете страни на една и съща монета, помисли си Джейк и мрачно поклати глава. Може би сега е моментът да се откаже от ролята на Джуан, да обърне гръб на мрачното минало и интригите, които баща му и Хуайшан Хан бяха плели в продължение на десетилетия.

В съзнанието му изплува споменът от сцената в дома на Макена. Нима е възможно да съм толкова ожесточен, запита се той. Никога през живота си не беше постъпвал така, както постъпи с Као Белоокия. Но имаше основателни причини, нали? Или не беше така? Страхуваше се, че неволно започва да действа според принципа „Целта оправдава средствата“ . Дали това поведение не е последица от мрака и студа на непристъпните планини? Хуайшан Хан е бил точно такъв, може би и баща му е действал по този начин… Да, може би наистина е време да се оттегля, въздъхна Джейк. Нека някой друг поеме ролята на върховен тайпан.

Усещаше топлата длан на Лан, усещаше тежестта на урната, притисната до гърдите му. Сърцето му се сви от мъка, наложа се да направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания.

Симбал и Роджър Донован го придружиха до Хонконг, но не останаха задълго. Предстоеше им още една тежка битка: битката за властта в Агенцията.

Отделили се на крачка от другите, Джейк и Симбал си стиснаха ръцете.

— Краят все още не се вижда, нали, Джейк? — попита Симбал.

— Така е — отвърна Джейк. — Светът ще си отдъхне едва след като демонтираме всички съоръжения в „Кам Сан“ и освободим научните екипи.

— Шан и този път спечели — усмихна се Симбал.

— Бойното поле — кимна Джейк. — Там започна всичко… — В планината е тъмно и студено , беше го предупредил Зи-лин. И ти си там… — Да, в сърцето на Шан.