Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Последните думи Хуайшан Хан проплака, Джейк никога не беше чувал по-смразяващо стенание. Дъждът барабанеше по пребледнялото старческо лице. Дишаше тежко и на пресекулки, сякаш се намираше в средата на дълъг маратон.

— Кладенецът… — думите излитаха от устата му с тихо съскане. — Почти седмица живях в този ад… Със счупен гръбнак, неспособен да се движа… Но при падането успях да взема със себе си и любимата Сен-лин… — В очите му се появиха сълзи. Подвижни като буреносните облаци над главите им, те отразяваха алените пламъци с необикновена яснота. — Беше над мен… Потрошеното ми тяло я предпази от тежки контузии… Стърчащият от стената камък, който ми счупи гръбнака, на практика ни спаси живота. Иначе щяхме да полетим надолу, в бездънната пропаст…

Главата му безсилно увисна на тънкия врат, острата брадичка опря в мършавите гърди.

— Но тя можеше да се спаси! — проплака Хуайшан Хан — Можеше да спаси и двама ни! Попречи й магията на баща ти, която я караше да се бори с мен… О, Буда, каква ужасна магия!

— Не можех да повярвам на очите си… Започнах да й се моля. Тя можеше да спаси и двама ни. Чувах гласа на баща ти, който я викаше от ръба на кладенеца. О, как го мразех! Изстрелях цялата си омраза нагоре, сякаш исках да го отровя с нея…

А моята Сен-лин възвърна силите си и започна да ме блъска. Надникнах отблизо в очите й и разбрах всичко. Тя беше луда. Вече не беше моя, вече нямаше нищо общо с онази Сен-лин, която познавах и обичах…

Дишането на стареца стана опасно накъсано, гърдите му се загърчиха в конвулсии.

— Тя беше непозната! Непозната, която искаше да ме убие… — очите му се вдигнаха към лицето на Джейк. — Сторих единственото, което можех… Каза ми, че е бременна и аз също полудях… Това е неговото дете , рекох си. А не моето! И я убих… Убих и детето… За една секунда всичко свърши, бъдещето се стопи… Цяла седмица останах в мъртвата им компания…

Ръцете на стареца се вкопчиха с всички сили в дрехата на Джейк.

— Но това не беше достатъчно, Ши Джейк!… Смъртта на бащата беше слаба утеха за мен! — Сълзите бяха изчезнали, очите му гледаха с хладна враждебност.

Вероятно точно този израз е бил в тях, когато Хуайшан Хан е удушил любимата си жена, помисли си Джейк. А заедно с нея и така жадуваното дете…

Стана му гадно, направи опит да се отдръпне. Но съсухрените пръсти на стареца го стискаха здраво.

— Това не беше достатъчно, Ши Джейк! — изкрещя Хуайшан Хан. — Той ме лиши от бъдеще, затова и аз трябва да отнема неговото!

Джейк отблъсна лудия старец от себе си с цената на доста усилия. Отвратен до дъното на душата си, той бавно се обърна с лице към пожара. Искаше да открие Симбал и Бенет, но изведнъж се оказа лице в лице с неясна фигура, която бавно се насочваше към него.

Косата й беше подстригана късо, фигурата й беше дребна, но стегната. Профилът й за миг се очерта на фона на ярките пламъци и Джейк разбра, че това е жена. Още няколко крачки и вече беше в състояние да различи чертите на лицето й. Черти, които постоянно му се присънваха. Черти, които никога не можеше да забрави… Въпреки че бяха изминали години от онзи ужасен ден на брега на река Сумчун, в който Ничиреншу я застреля пред очите му!

Това беше Лан, неговата дъщеря! Лан е жива!

— Лан!… — тихо прошепна той. — Моята Лан!

— Здравей, татко — каза тя, точно според инструкциите на полковник Ху. После измъкна автоматичния си пистолет, прицели се и натисна спусъка.

Тони Симбал чу изстрела и рязко се завъртя. Успя да зърне неясната фигура срещу Джейк, после Бенет хукна да бяга и той се спусна след него.

Комбинацията от бурята, експлозията в цеха и диверсионния рейд в северния край на периметъра вече беше довела до очаквания хаос. Бенет умно предпочете да бяга по посока на пожара, към южния край на зоната. Защото всяко друго направление би го довело до риска да бъде застрелян от войниците на генерал Куо или пък от планинците на Симбал.

Симбал моментално оцени обстановката и с пълна скорост се насочи към оградата отвъд пламтящия цех — точно натам би се насочил, ако беше на мястото на Бенет.

Наближаваше границата на джунглата. Растителността видимо се увеличи, въпреки скорошните следи от сеч.

Спря между дърветата, дулото на калашника започна да се обръща назад — бавно, стабилно, без да пропуска нищо. Дъждът пречеше на зрението му, само на няколко крачки по-нататък всичко изглеждаше разкривено като през огромна призма.

Бенет не се виждаше никъде и Симбал изруга. Изтръска водата от косата си и започна да се придвижва успоредно на пламтящия цех.