Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Джейк замаяно кимна с глава. Ето каква била крайната цел на Чен Ю! Това е далеч повече от унищожението на „юн-хюн“!

— Ще превзема населените пунктове един по един и ще поставя ултиматуми — промълви на глас той. — Членовете на „Дикуи“ са фанатици, които няма да се трогнат от смъртта на невинни хора. А Чен Ю иска да завладее целия свят! Налудничавата мечта на всеки терорист…

— Което означава, че няма да продаде новата технология на онзи, който му предложи най-висока цена, така ли? — попита Симбал.

— Изключено — поклати глава Джейк.

— Значи е променил основната дейност на организацията си. От мрежа за контрабанда на наркотици „Дикуи“ се превръща в терористична армия. С портативните ядрени заряди Чен Ю лесно би могъл да постави на колене дори Съединените щати!

— И ще го стори, можеш да бъдеш сигурен в това — мрачно въздъхна Джейк. — Но в твоите разсъждения има една грешка — Чен Ю изобщо не е променил основната дейност на „Дикуи“. Едва сега виждам как стоят нещата. Контрабандата си е контрабанда, но се появява нова играчка и съответните нови налудничави желания…

— Исусе, трябва да го спрем! — прошепна Симбал.

— Да не губим повече време!

Симбал отиде да даде инструкции на бойците си, после се върна и впи очи в профила на Джейк. Би дал мило и драго, за да научи мислите, които пробягваха през главата му в този миг.

— Хронометърът е включен — обяви след известно време той. — Всички са се събрали, предстои размяната на информация… — Погледна калашника в ръцете си, сякаш да се увери, че всичко е наред.

Джейк само кимна. Бойците се бяха пръснали по позициите си като безплътни духове.

Симбал хвърли поглед на ръчния си часовник.

— Време е!

Скочиха на крака и едновременно напуснаха прикритието на гъсталаците.

Птичите крясъци бяха предупредителният сигнал. Генерал Куо се стегна пред предстоящото нападение на врага. Войниците му бяха тренирани добре — това беше първото и единствено правило, към което се придържаше. Много войни са били загубени заради слабо подготвени редници. Но в армията на генерал Куо такива нямаше. Просто защото не бяха между живите.

Птичето цвърчене (негово лично изобретение) го наелектризира. Дойде от север и той излезе на верандата да извика на висок глас своите заповеди. Направи го както винаги — бързо, точно, ясно. Припрените действия са най-краткият път към поражението, генерал Куо отлично знаеше това. Беше от хората, които проявяват хладнокръвие при всякакви обстоятелства. Особено в боя, към който питаеше обич и дълбока наслада.

Нямаше представа за противника, не знаеше дали срещу него са бирманци, китайци, руснаци или американци. Или пък бойците на някой от завистливите му съседи и съперници. Това беше без значение. Неговият отговор винаги беше един и същ, винаги победоносен. В подобни ситуации генерал Куо не изпитваше безпокойство, а по-скоро нещо като радостна възбуда. Сякаш остър нож се насочваше към сърцето му и го караше да примира в нетърпеливо очакване.

Сложил ръка върху кобура на своя колт 45-и калибър, американски военен образец, той бързо изскочи на верандата. От северния край на базата потегляха конвоите от тежко натоварени с готова продукция мулета, обикновено именно там го атакуваха. „Сълзите на мака“ бяха неговата кръв и плът, съвсем нормално беше враговете да се стремят към тях, независимо от своята националност.

Край верандата се появиха трима от тежковъоръжените му бойци. Той се приведе над перилата и им извика да се насочат към северния край на периметъра. Нямаше смисъл да рискува. Генерал Куо отдавна беше разбрал, че е най-добре да залага на сигурността, особено когато се защитава.

Напусна верандата и с бързи крачки тръгна в обратна посока — към цеха за преработка на опиум. Всички бяха там: Хуайшан Хан, Чен Ю и двамата американци. Генерал Куо съвсем наскоро беше открил, че тези хора обичат да говорят за бизнес в обкръжението на стоката. Тя има даваше чувство за сигурност. Така, както рубините и сапфирите в джоба му го правеха спокоен, свободен и независим… Друг начин тук нямаше. Всеки носеше богатството си на гръб. Или в джобовете си…

Генерал Куо завъртя пръстена с огромен кралски сапфир на пръста си. Мистичният, благословен от Боговете камък, носеше късмет. И не само късмет, а здраве и дълголетие.

С тази мисъл в главата той свърна зад ъгъла и усети хладното дуло в тила си. Понечи да извие глава, но го спря болезнен удар в бъбреците.