Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

— Не прави това! — изръмжа напрегнат глас в ухото му.

Генерал Куо се намръщи и прехапа устни, за да не изкрещи от болка. Това би означавало да се изложи пред непознатия враг.

Запита се кой ли е този враг, промъкнал се толкова ловко в лагера, но въпросът му остана без отговор. Разнесе се рязко щракане и коланът с безценния колт се отдели от кръста му.

— Това няма да ти се размине! — изръмжа с потрепващ от болката глас генерал Куо. — Ще те разпъна на кръст в центъра на лагера и ще гледам как те разкъсват дивите зверове!

— Големи приказки, няма що! — отвърна Тони Симбал, притиснал дулото на револвера си в тила на китаеца. Не се сдържа и хвърли кос поглед към колана, прехвърлен вече в ръцете на Джейк. Вместо от кожа, патронташът му беше направен от чист имперски кехлибар.

— Много впечатляващо — подхвърли на английски той, после отново премина на местния диалект и се обърна към генерала: — Заповядай на охраната на цеха да се насочи към мястото на престрелката!

— Но аз… Ох! — Тялото на генерал Куо се разтърси от болка, очите му овлажняха. Прехапа устни и изпълни заповедта.

Симбал изчака отдалечаването на войниците и едва тогава издаде втората си заповед:

— Тръгвай!

— Накъде? — попита генерал Куо, опитвайки се да намери изход от създалото се положение.

— Към цеха — обади се Джейк.

За разнообразие Симбал го смушка с дулото на калашника в другата си ръка и китаецът покорно се запрепъва напред. В душата на генерал Куо за пръв път се промъкна тревога. Тези двамата не бяха нито от ЦРУ, нито от КГБ. Бяха успели да се промъкнат в лагера, което означаваше, че съвсем не са глупаци. Повечето „чуждестранни дяволи“, с които се сблъскваше генерал Куо, се оказваха или глупаци, или кретени. Но тук нещата бяха по-различни и от това никак не му стана приятно. Той беше подреден човек, живееше в строго съответствие с правилата, които сам беше установил. Строги правила, необходими за контрол над една огромна и богата империя.

— Какво искате? — попита с по-различен тон той. Меко, почти приятелски. Може би трябва да опита някаква сделка. — Една пратка е готова за експедиция. Ще тръгне утре сутринта. Шестстотин килограма „номер 4“ с отлично качество… Ако сте тук за нещо подобно, аз бих…

— Върви без повече приказки! — смушка го Тони Симбал и той залитна към стената от поцинкована ламарина на цеха.

Генерал Куо скръцна със зъби, лявата му ръка легна върху тежката тока на колана. Пръстите му опипаха хладната ръкохватка на малкия пистолет 22-ри калибър, майсторски скрит зад нея. Още е рано, рече си той. Няма смисъл да оправя единия, само за да бъде застрелян от другия… Трябваше да издебне момента, в който ще има възможност да гръмне и двамата…

— Каква работа имате в цеха? — попита той. — Тук няма готов опиум…

— Но в замяна на това вътре са всичките ни приятели — обади се Джейк.

Генерал Куо усети как по гърба му пробягва хладната тръпка на страха. Буда, простена вътрешно той. Тези типове изобщо не се интересуват от опиум! Пръстите му стиснаха ръкохватката на малкия пистолет. Още малко, рече си той и се насочи към вратата. Още съвсем мъничко!

— Оттук — промърмори той и изкачи дървените стъпала на верандата. Напрегнатите му до крайност сетива ясно усещаха присъствието на двамата зад гърба му. Бяха съвсем близо, в очакване да отворят вратата. Преценката му беше правилна, сега вече знаеше със сигурност точното им положение.

Сложи дясната си ръка на бравата и я дръпна към себе си. Едновременно с това лявата издърпа малкия пистолет от колана, тялото му рязко се завъртя. Пръстът му обра луфта на спусъка. Разстоянието беше толкова малко, че нямаше начин да ги изпусне…

Изстрелите проехтяха точно в момента, в който Чен Ю се готвеше да приеме скъпоценните разузнавателни данни от двамата американци срещу себе си. Рязко се завъртя по посока на вратата, останалите сториха същото.

Вятърът изпълни помещението с вой и дъждовни пръски. Сред тях изплува фигурата на генерал Куо, очите му бяха разширени от учудване.

— Какво има? — раздразнено излая Чен Ю, недоволен от ненавременното прекъсване.

— Какво правите тук, когато навън… — от устата на генерал Куо бликна фонтан алена кръв. Краката му неуверено пристъпиха към близката поцинкована маса, лявата му ръка се плъзна по гладката повърхност и събори някакъв спиртник. Очите му се сведоха към изцапаната униформа.

— По дяволите! — изръмжа генералът и това бяха последните му думи. Коленете му се подвиха и тялото му се строполи на пода. Очите му продължаваха да гледат обвинително, но престанаха да мигат. Зениците се замъглиха, бялото се покри с пелената на смъртта.