Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Очите му уловиха някакво движение, мускулите му се стегнаха. Приклекнал ниско до земята, той бързо се насочи натам. В същия миг усети как въздухът напуска гърдите му с болезнено свистене. При втория ритник в бъбреците се преви на две, изпусна автомата и видя как фигурата на Бенет се навежда да го вземе.

Протегна ръце и полетя напред. Успя да докопа краката на едрия мъж и рязко дръпна. Бенет се строполи, но тялото му се изви още във въздуха за смъртоносен ритник.

Носът на каубойския ботуш само одраска скулата на Симбал, но за сметка на това токът потъна в челюстта му. Люшна се назад, през това време Бенет убия да вдигне калашника и да го насочи в гърдите му.

Симбал скочи напред в момента, в който едрият мъж натисна спусъка. Усети топлината на гилзите и с облекчение установи, че е успял да се вмъкне в мъртвия ъгъл на откоса. Ръбът на дланта му се стрелна към шията на Бенет, онзи издаде едно изненадано „Ох“, натежало от болка, после се строполи по гръб. Симбал скочи отгоре му като разярен тигър, но реакциите на врага му се оказаха наистина светкавични. Прикладът на калашника потъна в корема му с огромна сила.

Пред очите му заиграха звезди, в гърлото му се надигна горчива слюнка, която заплашваше да го удави.

Бенет с олюляване се изправи, дулото на автомата се сведе надолу.

— Винаги си бил трън в задника ми, Тони! — задъхано изръмжа той. — Защо се държиш като някакъв шибан рицар? Мисля, че ще ти направя огромна услуга, като те гръмна! Така ще ти спестя гадните години, които те чакат… Да слугуваш на хора с малко мозък в главата и още по-малко мангизи в чековата книжка! — пръстът му се сви около спусъка на автомата: — Сбогом, Тони…

Притиснал корема си с ръка, Симбал направи едва доловимо движение. Острият нож с къса дръжка излетя от лявата му длан и се заби дълбоко в гърдите на Бенет. Онзи го изгледа с дълбоко смайване, после умря.

Симбал направи три дълбоки вдишвания и издишвания, след което бавно се изправи на колене. Изтръгна калашника от безжизнените пръсти на Бенет и закуцука обратно към зоната.

Джейк усети как кръвта му се смесва с дъждовните струи. Тялото му се олюля и падна на колене, от гърдите му се откъсна дрезгав вик:

— Лан! О, Буда! Лан!…

Видя как пистолетът бавно се насочва в гърдите му и си помисли: „Не, това е сън! Това е поредният ужасен кошмар! Всеки момент ще се събудя!…“

Но болката беше съвсем истинска. Чувстваше как силите му изтичат с всеки удар на сърцето. Как е възможно това, запита се той. Как?!

Направи върховни усилия и се повлече към нея. Вятърът и дъждът бързо го повалиха на колене. Дишаше тежко, всичко се размиваше пред очите му. Направи опит да мисли трезво, но не успя. Пречеше му призракът на дъщеря му, пречеше му това, което беше сторила. Замръзна на място, обзет от ужас и отчаяние.

— Лан! — тихо прошепна той. — Лан, обичам те…

Беше ли й го казвал някога? Кога за последен път я беше прегръщал, кога й беше предлагал сигурността на бащината милувка? Вероятно никога. Едва сега си даде сметка, че не беше искал дъщеря, че когато жена му роди момиче, в душата му нахлу черно разочарование. И може би затова се беше заел да гради твърдия й характер, да вселява в душата й непреклонния мъжки дух…

И беше успял. В душата й не бе останала дори капчица радост, дори прашинка удоволствие от живота. Последните остатъци от хуманност се бяха стопили в компанията на Железните тигри — бандитите, които вилнееха край границите на Китай.

И сега, лишена от капчица разум, тя се готвеше да го убие. Вдигна глава и погледна бавно спускащото се дуло на пистолета. Движението му спря, черната дупка сочеше точно между очите му. Лицето на дъщеря му беше напълно безизразно — една съвършена машина, програмирана за това, което предстоеше…

Джейк направи последен опит да я доближи. Изправи се на крака с цената на огромни усилия, прекрачи напред… Стъпка, две… Строполи се на сантиметри от краката й…

Цялото внимание на Ки-лин беше насочено към този мъж. Чу името, с което я викаше, но то не й говореше нищо. Изобщо не допускаше, че някога това име е било нейно. Мъжът й говореше на някакъв непознат език, който тя възприемаше не по-различно от тропота на дъждовните капки.

Духът на полковник Ху изплува от мрака на нощта и започна да й говори. Думите му бяха нежни като милувка. Каза й какво да прави и тя внимателно го слушаше. Прицели се и пръстът й бавно обра луфта на спусъка. Този изстрел щеше да бъде фатален за мъжа срещу нея…