Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Сега, изправен на прага на хижата си, разположена високо сред платата на Шан, генерал Куо обходи с очи гористите склонове. В нощното небе светлееха непристъпните върхове на Северна Бирма, обградили отвсякъде територията му. Той ненапразно ги възприемаше като част от своята армия — могъщ естествен съюзник, на чиято помощ винаги можеше да разчита.

Това беше началото, въздъхна той, обзет от силата на спомените. Всичко започна от младежкото желание да се изфука пред момичето си. После осъществи изнурителния поход на юг, който превърна мечтите му в действителност. И ето го тук, пълновластен господар на няколко хиляди въоръжени мъже, богат и свободен. В джобовете му имаше рубини и сапфири с големината на детски юмрук, с тяхна помощ лесно би се превърнал в един от най-могъщите тайпани на Хонконг. Стига да пожелае, разбира се… Но той беше абсолютно сигурен, че това никога няма да стане. Тук е домът му, тук той е император и Бог…

Само планината знае… Последните думи на Хиге Моро не излизаха от главата на Джейк. Каква планина? Оябунът на Якудза едва ли подозираше за онази планина, която съществуваше единствено във въображението му. Планината на Ши Зи-лин, планината на Джиана и Джуана…

Каква планина може да свързва един министър на комунистически Китай с главатаря на японска мафиотска организация?

Микио Комото нямаше отговор на този въпрос. Беше дълбоко смаян от признанията на Хиге Моро и откровено призна, че в друга ситуация не би им обърнал внимание. Но Моро умираше и едва ли би прибягнал до заблуди. Джейк обаче не беше много сигурен в това…

Историята беше твърде невероятна, за да бъде последна шега на един умиращ бандит. Освен това Джейк беше гледал оябуна в очите. И беше готов да се закълне, че в тях се чете истината…

Тежкият Боинг-747 кацна на летище Кай-так, а Джейк все още не беше намерил ключ към решаването на проблема. Разчиташе да поспи по време на полета, но умът му отказа да изхвърли въпросите без отговор и да се успокои…

Прибра се у дома направо съсипан, всеки квадратен сантиметър от тялото му плачеше за почивка. На излизане от летището вдигна глава към помръкналото небе, прорязвано от ярки светкавици. Връх Виктория беше забулен от буреносни облаци.

Апартаментът му на второ ниво беше тъмен. Без Блис в стаите се беше настанила пустотата. Джейк пусна саковете си в коридора и се насочи към банята. Четиридесет и пет минути по-късно се отпусна на дивана с чаша саке в ръце и за пръв път от няколко дни насам се почувства нормален човек.

Хвърли поглед към буреносните облаци зад прозореца, после взе телефона и набра номера на чичо си. Стъклата се покриха със ситен воден прашец, сякаш небето плачеше. Дъждът все още се бавеше.

Каза здрасти на младежкия глас отсреща, после племенникът предаде слушалката в ръцете на Трите клетви.

— Върнах се, чичо — каза Джейк. — Разбрах кой е убил баща ми.

— А разбра ли защо?

— Отчасти. Пълният отговор не е в Япония.

— Добре ли си, племеннико?

— Зависи какво разбираш под добре — отвърна Джейк. — Нормално… Блис как е?

— Излезе от болницата — отвърна след кратка пауза Трите клетви. — Мисля, че е най-добре да отскочиш до джонката. Колкото по-скоро, толкова по-добре…

В стомаха на Джейк отново се оформи неприятно кълбо.

— Как е тя, чичо?

— Опитаха се да я убият…

— Кой?

— Познаваш го добре — отвърна Трите клетви. — „Голямата локва пикня“…

— Йън Макена? — изкрещя Джейк. — Но защо?

— Дъщеря ми настоя да проследи нишката на опала… И тя я отведе до Пок Голямата стрида… Уговорили си среща за вечеря. Но там се появил Макена и застрелял Пок… На Блис й се разминало…

— Ранена ли е?

— Физически не — отвърна Трите клетви и добави: — Пак те моля да дойдеш насам… Имаме да обсъждаме доста… Племеннико? Там ли си?

Но Джейк вече не беше там.

Точно в седем и половина вечерта Роджър Донован включи мощния късовълнов радиопредавател, който беше негова лична изработка и стоеше заключен в една от ъгловите стаички на Грейсток. Току-що се беше върнал от дълго и опияняващо пътешествие с любимия си червен корвет, модел 63-а година. Донован беше влюбен в тази кола, обожаваше я както някога беше обожавал Лесли, както все още обожаваше Даниела Воркута…

Познаваше всеки квадратен сантиметър от вътрешността на купето — нещо, което едва ли би могъл да твърди и за жените в живота си. Истински гений в контактите си с мъже и машини, Роджър Донован нямаше никаква представа от сложните гънки на женската психика.