Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

От мястото си виждаше долната част от тялото на Пок Голямата стрида. Краката му над преобърнатия стол се гърчеха в конвулсии, кръвта бликаше като фонтан.

Отпусна се на пода и обърна гръб на убиеца, който грубо си пробиваше път сред тълпата от мълчаливи келнери китайци и изпаднали в истерия „гуай-лох“. Запълзя на колене и лакти към падналия мъж.

Петте, изстреляни от упор куршума, и „да-хей“ потвърдиха смъртта. Въпреки това тя допря пръсти до шията му. Пулс нямаше. Наведе се над лицето му. Дишането беше престанало.

Господи, бях толкова близо, уморено въздъхна Блис и затвори очи. Сега не знаеше какво да прави. Пътят към убийците на Джиана беше преграден от непристъпна каменна стена.

Хуайшан Хан се взря в лицето й и видя кладенеца. Видя и лудостта. Кладенецът винаги означаваше лудост… Ехо… Влажно, жвакащо, противно, лепкаво ехо… И чувството, че висиш над бездната, вкопчен в безжизнена ръка със студени пръсти… Колко дълго висиш? О, Буда, колко дълго?… Цяла вечност!

Гледаше лицето на Ки-лин и виждаше лудостта. Но не можеше да разбере на кого принадлежи тя — нейна ли е, негова ли е… Отново благодари на Буда за щастливото си избавление. О, съдбата наистина е благосклонна към мен!

Полковник Ху си беше свършил работата, промиването на мозъка е налице. Чен Ю даде съвета си, а той го съобщи на полковник Ху… Най-подходящият маршрут за беглец от китайските власти водеше именно насам, към непристъпните планини на границата с Бирма.

Платата Шан са диви и, меко казано, негостоприемни… Тук живеят различни племена — шан, ва, лаху, акха, лу, лизу — преселили се още през XV век и обединени от една обща черта: изключително силно изразено свободолюбив. В продължение на стотици години бирманските власти напразно се бяха опитвали да ги обединят с останалата част от населението на страната.

Днес голяма част от племенните вождове твърдят, че са преки наследници на легендарните принцове на Шан, немалко от тях наистина са такива. Останалите са офицери, дезертирали от китайската армия, подмамени от блясъка на златото и властта.

Най-могъщ сред тях беше генерал Куо.

Под негово ръководство се намираше най-многобройната и най-добре въоръжената армия, която успешно се справяше с всички опити на Китайската народна армия да установи контрол над неговите територии. Но как е възможно тогава да пропусне тази жена? Нима граничните патрули са проявили небрежност?

Красотата й прониза сърцето му като остър нож. Едва сега, след завръщането и, той разбра колко много му е липсвала… Тя беше внучка на врага му. В жилите й течеше кръвта на Ши Зи-лин и Джейк Мейрък. Стана му топло и приятно при мисълта, че ще я прати да убие собствения си баща Хуайшан Хан избухна в тържествуващ смях.

Генерал Куо не харесваше смеха на Хан. В него имаше нещо лепкаво и недостойно — сякаш старец наднича под полата на малко момиченце с надеждата да зърне нещо розово, младо и чисто…

Естествено, устата му остана затворена. Получаваше огромни суми да контролира събирането на маковата реколта и работата в рафинериите, а не да дава мнение за личностите около себе си. Главната му грижа беше наркотикът, известен под наименованието „номер 4“. Останалата част от дейността му беше проста — да държи на почетно разстояние както китайската и бирманската армии, така и шпионите на КГБ и ЦРУ. Изпълнява ли успешно тези задачи, никой за нищо не може да го закача. В допълнение на всичко това можеше да се каже и още нещо: генерал Куо изпитваше нещо като трепетно преклонение пред Хуайшан Хан…

Знаеше, че ако сега реши да изправи двадесет души до стената и да ги разстреля, Хуайшан Хан дори няма да извърне глава по посока на изстрелите. Защото платата Шан бяха територия на генерал Куо — просто и ясно. Там той може да върши каквото пожелае и Хуайшан Хан отлично го знаеше.

Именно генерал Куо беше спасил Хуайшан Хан от онзи ужасен кладенец в парка Фрагрантни хълмове. Тогава, преди много години, Куо не беше генерал. Но притежаваше пъргав ум и това рязко го отличаваше от връстниците му, които бяха доволни да заровят глава в пясъка, идващ от великата пустиня Гоби…

Генерал Куо не обичаше да му заповядват. Постъпи в армията, защото беше убеден, че тя предлага най-краткия път към властта. А той се нуждаеше от власт така, както повечето хора се нуждаят от храна и вода. Спеше най-много по три часа на нощ и това му беше напълно достатъчно. Жаждата за власт го държеше буден и свеж, нищо останало нямаше значение.