Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Макена разпозна фигурата на Джейк в рамката на вратата и очите му се изблещиха. Беше седнал в ъгъла, с гръб към голата стена. Рисунки и репродукции се валяха в краката му, примесени със счупени рамки и разбити стъкла, около босите му крака проблясваха острите късове на строшено огледало. Осветлението беше изключено, прозорците бяха със спуснати сенници и пердета.

— Здрасти, Макена.

— Мейрък! Какво търсиш тук, да те вземат мътните?

— Дойдох да погася един дълг — отвърна Джейк и на лицето му изплува вълча усмивка…

— А?

— Приютил ли си някое момченце тук, Макена?

— Ти откъде знаеш за него? — стреснато го изгледа едрият австралиец.

— За кого? — отвърна с въпрос Джейк, забелязал как се разширяват очите на другия.

— Нищо не трябва да знаеш! Нито ти, нито другите! — По челото на Макена се плъзнаха едри капки пот. — Но вече е късно, нали? И всички знаят… Всички!

Започва да става интересно, рече си Джейк.

— Кои всички?

— Стига с тези номера, Мейрък! Знаеш кои… Ти знаеш и те знаят… — главата му се завъртя, капчиците пот се посипаха като дъжд на пода. — А аз го усещам, защото чувам псалмите…

— Псалмите, значи — промърмори Джейк и пристъпи крачка напред. — Прав си, Макена, аз също ги чувам…

Едрият мъж кимна с глава:

— Аборигените си мислят, че ще ме пречупят, като не ми дават да заспя… — От устата му се откъсна смях, подобен на цвилене: — Но пак ме подценяват…

— Така е, Макена — съгласи се Джейк и направи нова крачка напред — Сега кажи нещо за Пок Голямата стрида… Защо го уби?

— Убих ли го? — изненада се онзи. — Е, добре съм направил… Копелето си го заслужаваше. — Джейк вече виждаше, че Макена е гол. На раменете си беше наметнал дебело одеяло, под него проблясваше белезникава кожа. Ръката му бавно се плъзна под одеялото и миг по-късно се появи с голям „Магнум-357“. — Ей с това му видях сметката, Джейк… Но пак ти казвам, той си го заслужаваше…

— Тъй значи, а? — Сега най-важното е предпазливостта. — Подиграваше ли с теб, Макена?

— Ами! — цвиленето отново изпълни стаята, този път с ясно доловими нотки на истерия. — Никой не може да се подиграва с мен, Джейк! Но копелето беше абориген… проклет абориген! Писна ми от аборигените, които се влачат подире ми вече толкова време!

Джейк нямаше представа за какво става въпрос, но кимна с глава. Главното беше да го остави да говори. Очевидно тоя тип беше напълно откачил, но някъде в обърканото му съзнание положително се криеше основателна причина за премахването на Пок Голямата стрида.

— Уби Пок, защото е китаец, така ли? — Въпросът беше зададен в тон с безсмислените брътвежи на домакина.

— Позна! — ухили се зловещо Макена. — Винаги съм знаел, че си умно копеле, Джейк… — Ръката с револвера се размаха във въздуха: — И се радвам, че не съм сбъркал… — Изражението на лицето му се промени с тревожна бързина, дулото се насочи към гърдите на Джейк: — Но не се приближавай прекалено, приятелче! Защото не се знае…

Джейк замръзна на мястото си:

— Какво не се знае, Макена?

Едрият мъж го зяпаше с недоумение, сякаш изведнъж си беше забравил мисълта. После пистолетът махна по посока на прозореца:

— За аборигените не се знае — процеди той, очите му станаха подозрителни. — Може би са успели да ти влязат под кожата… Винаги намират начин да го постигнат…

— Така е — призна с равен глас Джейк и мислено прецени колко време ще му е необходимо за преодоляване на метрите, които го деляха от лудия. — Но все още не са го направили…

— Все още? — попита Макена и в очите му се появи страх. — Какво искаш да кажеш?

— Е, нали ти казах, че чувам псалмите… — сви рамене Джейк.

— Те никога не спират — въздъхна Макена. — А някога спираха… Сега обаче станаха прекалено много… Мръсните аборигени могат да пеят псалми до края на света!

Какви ли са греховете му в Австралия, запита се Джейк. Очевидно някакъв спомен оттам го караше да превърта…

— Затова ли искаше да убиеш и момичето? — попита на глас той.

— Какво момиче? — учудено го изгледа Макена.

— Онова, което е било с Пок Голямата стрида в ресторанта.

Челото на едрия мъж се покри с дълбоки бръчки:

— Било е с него? Не помня…

— Трябва да помниш, Макена — поклати глава Джейк и с няколко думи му описа външния вид на Блис.

— И нея ли съм убил?

— Не, не си успял…

— Пок винаги е в компания — обвинително промърмори Макена. — Но мидите му вече пет пари не чинят, нали? По дяволите! Обичаше да се фука, сякаш не е абориген… Даваше го тежко, с красиви жени и много мангизи… Ама сега не е така. Не е така, мътните да го вземат!