Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

— Да си побъбрим ли? — учуди се той и сведе поглед към кехлибарената течност в чашата си. — О, не, тайпан… Мисля, че едва ли разполагам с толкова много свободно време…

— Напоследък сте доста зает, нали? — язвително го изгледа Сойър.

— А на вас много ви иска да не е така… — очите на Блустоун се заковаха в лицето на Сойър, усмивката му се стопи. — По-добре изобщо не се опитвайте!

— Това заплаха ли е? — вдигна вежди Сойър. — Нима мислите, че можете да ме уплашите?

— Човек трябва да е пълен глупак, ако не се плаши от перспективата да изгуби всичко, с което разполага! — остро отвърна Блустоун.

— Сега вече зная защо сте тук — изправи се на крака Сойър и гостът му отбеляза поредната си малка победа. Андрю Сойър просто не издържа да гледа от горе на долу високата и царствена фигура на врага си. — Да злорадствате… Уверен сте, че вече спечелихте, че „Интер-Ейша“ е ваша!

— А не е ли?

— Не — поклати глава Сойър. — Поне според цифрите…

Блустоун се надвеси над бюрото му:

— В момента притежаваме тридесет и осем процента от „Интер-Ейша“. Само днес се сдобихме с осем! Борсата е в паника, нашите брокери са засипани от оферти за продажби на определената от нас цена… А тя все още е с цели десет долара над котировката на Ханг Сен. Нима наистина вярвате, че ще спрете този процес?

— Вън оттук! — изкрещя Сойър, без да го е грижа за унижението. Бузите му почервеняха от гняв.

Блустоун спокойно огледа разкошния кабинет.

— Винаги сам ви завиждал за този офис, за цялата сграда. Местоположението й наистина е превъзходно!

— Но тя е моя! — прогърмя Сойър. — И докато е моя, вие нямате работа тук! — вдигна телефона и повика охраната.

Блустоун заби чашата си в центъра на купчината документи върху бюрото.

— Това е ваше право, възползвайте се от него, докато все още можете! — очите му подигравателно се присвиха. — Но и двамата знаем, че нямате много време, нали? — вдигна ръка и замислено попила устните си: — Знаете ли, вече имам предвид някои неща… Когато ги осъществя, гледката от тези прозорци ще бъде още по-величествена… — Вратата се отвори и на прага се изправиха двама въоръжени мъже в униформи. — Е, виждам, че сте зает, тайпан… Аз също имам доста работа — разпери ръце да обхване интериора на просторния кабинет и добави: — Всичко това трябва да се смени, което означава доста поръчки в чужбина… Моля да ме извините, но тръгвам.

Единият от униформените тракна с токове:

— Сър?

— Свободни сте — промърмори Сойър и стисна глава между дланите си. — Нищо не може да се направи…

Даниела прие с готовност повикването от канцеларията на Олег Малюта. Вече не се страхуваше от него, тъй като беше вътре в играта, тъй като успя да вкара острието на ножа между дебелите плочи на бронята му.

Олег Малюта вече не изглеждаше двуметров гигант, надарен с огромна сила. Даниела знаеше, че може да се предпази от коварните капани, които й залага на всяка крачка.

Спомни си за пистолета с отпечатъците и, който Малюта държеше като главен коз, за снимките на разстроеното й лице след убийството на Алексей. За другите снимки, на които двамата с Михаил Карелин изглеждаха като влюбени пред раздяла, отчаяно вкопчени един в друг…

Тези снимки трябва да изчезнат, напомни си тя. Те са обида за Бога, за святата интимност на чувствата… Такива фотографии се правят на проститутки и актьори, в позите им няма чувство, няма емоции. Те са предназначени за въображението на перверзни типове, които ги купуват именно с цел да прибавят към тях и собствените си неосъществими блянове… Но голотата на хора като Даниела и Карелин е нещо друго, нещо интимно и свято… От нея се излъчва именно това, което не може да постигне нито една порнографска снимка — чувството…

Движението по околовръстния път беше оживено. Даниела се принуди да вдигне стъклото си, тъй като всичко тънеше в прах и автомобилни изпарения. Слънцето с мъка си пробиваше път сред гъстия смог.

Стори го механично, душата й плачеше за почивка. Денят беше дълъг и тежък, запълнен от съвещания, на които се обсъждаха проектобюджети, назначения и уволнения, разходи и всичко онова, което съпътстваше движението на тежкия бюрократичен апарат.

В дни като този се чувстваше омерзена, потънала в лепкавото блато на съветската бюрокрация. Имаше усещането, че не само нейното управление, но и цялото КГБ е обзето от скука, глупост и мързел. А хората, които получават заплата там, са просто винтчета от една огромна, но неефективно изградена машина…