Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

— Не! — извика той и понечи да се надигне от стола. Но Даниела премести дланта му и тя легна върху меката й, топла женственост. Вкара пръстите му навътре и въздъхна като майка край леглото на уплашеното си дете: — Ето… Така вече е по-добре…

Господи, велики Боже, потръпна Малюта и усети едрите капки пот, които се плъзнаха под мишниците му. От устата му се изтръгна нечленоразделен звук, ръката му остави слушалката.

— Луда ли си? — прошепна той, но веднага си даде сметка, че не тя, а той е лудият. Искаше да отдръпне ръката си, но не можеше. — Защо го правиш? — очите му не се отделяха от бедрата, които правеха бавни и влудяващо чувствени кръгове около вече мокрите му пръсти. — Искаш да ме унижиш докрай? Да ми покажеш колко дълбоко ме презираш, колко се отвращаваш от мен и от тялото ми?

— Ще свърша всеки миг… — прошепна Даниела и тялото й се изви като дъга. Сивите й очи го гледаха топло, с безгранична нежност. — Сега, сега!… — Свободната й ръка се плъзна към издутината в панталоните му. Усети напрежението в бедрата му, последвано от конвулсивните тласъци на дивия оргазъм… — Ето, ето… Точно така!…

Телефонът започна да звъни. Малюта дишаше тежко, потта се стичаше по лицето му и попиваше в колосаната яка на ризата. Ръката й продължаваше да масажира мокрото петно на панталона му, тялото му безсилно потръпна и се отпусна. Телефонът престана да звъни.

Даниела отмести ръката му и свали крака си от стола.

— Надявам се, че имаш дрехи за преобличане — усмихна се тя и най-сетне се насочи към едно от тежките велурени кресла срещу бюрото.

— Достави ли ти удоволствие? — попита Малюта. Тя седна, кръстоса крака и изправи гръб. Главата й беше отметната назад, в стойката й се долавяше нещо войнишко. Кичурче медноруса коса игриво се спускаше над веждата.

— Искам да зная… — дрезгаво добави той. — За мен е важно да го зная…

— Защо, Олег?

— Защото… — започна той, после прехапа устни и спря.

— Защото си въобразяваш, че си неотразим любовник?

— Защото Ореанда… Ореанда никога не изпитваше удоволствие!

Каза го трудно, сякаш въздухът не му стигаше. А Даниела успя навреме да прикрие тържествуващата си усмивка. Естествено, знаеше, че той не може да се мисли за някакъв любовник, особено пък след годините самота след смъртта на Ореанда. Просто го беше провокирала. От опит знаеше, че когато жилне човек на болното му място, той по-лесно казва истината.

— И сега искаш да разбереш дали аз съм същата, така ли? — присви очи тя.

— Да.

— Ореанда никога не е идвала в кабинета ти да направи това, което направих аз, Олег!

— Дори през ум не би й минало — призна той.

— А какво й доставяше удоволствие?

Той затвори очи и уморено разтърка слепоочията си.

— Да чете маркиз дьо Сад… Вече го знаеш.

Тук сгреши. Даниела само подозираше това, на дачата просто го беше провокирала.

— А докато четеше, практикуваше, така ли? — очите й внимателно следяха изражението на лицето му. — Ясно… Тая май наистина е била кучка!

— Не я познаваш — възрази Малюта, но в гласа му липсваше убедителност.

— Напротив… — поклати глава Даниела и нарочно замълча.

— Е, както и да е… — промърмори след известно време той. — Но не чух отговор на въпроса си…

— Мисля, че да…

— Не разбирам.

— Олег, това е най-ясният отговор, който мога да ти дам — усмихна се тя, после бавно стана на крака. — Надявам се, че в момента нямаш неотложна среща… Защото целият си мокър…

Той сведе очи към скута си, на лицето му се появи объркано изражение:

— Господи, виж само какво си направила!…

— Искам снимките на Михаил.

— Не! — отсече Малюта.

— За какво са ти? — присви очи тя. — Да онанираш върху тях ли?

— Няма да стане това, дето си го намислила! — повиши тон той. — Едва ли ще се засрамя чак дотолкова, че да ти ги върна!

— Това не е нужно, Олег — тихо въздъхна тя. — Ти вече си достатъчно засрамен!

— Мръсница! С каква лекота сипеш лъжите си!

— Не, Олег — поклати глава тя. — Ореанда е била мръсницата, превърнала живота ти в ад!

— Аз я обичах! — кресна той. В гласа му се долови острата болка от раната, която продължаваше да кърви: — Обичах я с цялата си душа!

— Сигурно е било така — кимна Даниела. — Иначе още щеше да е жива…

— Какво искаш да кажеш? — попита с леден глас той, а лицето му стана бяло като вар. Вероятно защото отлично знаеше какво иска да каже.

— Твърдиш, че нямаш нищо общо с пожара — погледна го Даниела. — Но защо? Нима мислиш, че ще я заблудиш, че ще избегнеш отмъщението й?