Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Заехте се за работа и установихте, че този човек е Джаклин Макейб, така ли?

— Да — кимна Кисоко. — Той отговаряше напълно на описанието, което присъстваше във видението на Мери-Маргарет. Но, концентрирани върху него, ние пропуснахме да идентифицираме истинската опасност…

— Сенаторът Джо Маккарти…

— Точно така. Бяхме като парализирани от ужасната си грешка… В онези години съветската заплаха беше съвсем реална, Никълъс-сан. Именно това позволи на Маккарти да спечели доверието на голяма част от политиците и обикновените хора в страната. Бяха ни необходими доста усилия да разбием неговия имидж, въпреки това голяма част от злото вече беше сторено…

Въздухът беше влажен и лепкав, Кисоко се принуди да свали тънките ръкавици. Постави ги в скута си и започна да ги глади с дългите си изящни пръсти. Над главите им жужаха пчели.

— Истинската опасност се криеше във факта, че част от нещата, срещу които се бореше Маккарти, бяха реалност… Затова стигнахме до решението, че трябва да подкрепим баща ти в усилията му да изгради една нова Япония — силна, модерна, истински страж срещу настъплението на комунизма в Тихоокеанския регион. Руснаците вече бяха заграбили Курилските острови, не беше трудно да се отгатне какъв ще бъде следващият им ход… — Кисоко вдигна ръка и прибра няколко игриви косъмчета зад ухото си. — Класическият фашизъм на Хитлер и Мусолини беше мъртъв, но правителството на САЩ вече го възраждаше, макар и под нова форма… В онези години неофашистките идеи бяха изключително популярни… — ръката й предупредително се вдигна. — Колелото на историята продължава да се върти и днес отново наблюдаваме как фашизмът надига глава — този път под формата на религиозен фанатизъм и етническа нетърпимост…

Стана и приглади полата на костюмчето си. Слънцето потъна зад хоризонта, нощта бързо влизаше в правата си.

— Позволихме на Майкъл Леонфорте да изиграе всичките си козове, просто защото не знаехме откъде ще дойде опасността. Такава беше Божията воля, последиците можеха да бъдат ужасни. Но те винаги са ужасни, когато тъмните сили се развихрят…

Мина покрай него, душата му беше докосната от блестящия сноп на психиката й. Никълъс изпита чувството, че потъва в ледено подводно течение, Бог знае откъде изскочило в спокойните и топли води на детски басейн…

— Кисоко-сан… — тихо промълви той.

— Да?

Тя спря и се обърна, но пред очите й моментално се спусна воал, с чиято помощ прикри чувствата си.

— Не ми казваш всичко, което е свързано с Майкъл Леонфорте…

Някъде сред храсталаците пропя кос. Кисоко бавно нахлузи тънките ръкавици от бяла материя, изведнъж заприлича на хирург пред трудна операция.

— Имаш право — кимна тя. — Някога, преди много години, дядото на Майкъл инвестира малка сума пари в ордена. След смъртта му в сметката ни постъпиха още пари, вече значително повече… Старият Чезаре имаше големи амбиции за бъдещето на Майкъл и искаше да му помогне…

— Но той стана богат от контрабандата с наркотици в Лаос, едва ли се е нуждаел от парите на ордена — изтъкна Никълъс.

— Но се нуждаеше от нашето влияние — поклати глава Кисоко. — И го получаваше, без дори да знае за какво отиват завещаните от дядо му пари… Те му помогнаха особено много в армията, още преди да стане дезертьор и да се заеме с престъпна дейност… Как мислиш, би ли успял да заблуждава командирите си толкова дълго време, без да си получи заслуженото? Благодарение на парите на Чезаре, той си осигури такива връзки и влияние, които винаги го държаха една крачка пред военните следователи… — очите й напуснаха лицето му и се зареяха към градината. — Сега вече разбираш, че орденът е имал всички основания да се стреми към неутрализирането на Майкъл…

— Но това означава, че Светата майка…

— Точно така — кимна Кисоко. — Тя беше длъжна да организира отстраняването на собствения си брат.

Къщата зад гърба им се издигаше с мрачна величественост, пуста и кънтяща като катедрала.

— Положението беше много трудно, тъй като Мери-Роуз имаше… хм… доста специални отношения с Майкъл. Ти без съмнение си ги усетил… Дойде тук просто за да направи последен опит да го спаси… Въпреки че дълбоко в душата си е знаела какъв ще бъде резултатът. — На лицето й се появи тъжна усмивка. — Надеждата винаги умира последна, нали? В нея се съдържат болката и радостта от живота…

— Господи, колко ми липсваше! — въздъхна Маргарет и се притисна до Кроукър.