Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Аз просто съм прагматик. Трябва да се грижа за паството си, освен това се моля за душата на Марко поне по два пъти на ден… Често казвах на шега, че без грешници като Марко църквата отдавна би изчезнала… — на лицето й се появи замислена усмивка. — Едно трябва да знаеш, мила… Чувствам те близка като родна сестра!

— Значи така — развълнувано промълви Камила и пръстите замачкаха кърпичката в скута й. — Значи така…

Някъде далеч, вероятно в противоположния край на манастира, тихо зазвуча псалм. Мелодията на латинската литургия проникваше през каменните стени, въздействаше успокоително като нежна милувка…

— Кажи ми как да ти помогна, Камила — промълви Бърнис. — Уверявам те, че нищо няма да ме спре.

Камила кимна, набрала кураж от милото поведение на приятелката си.

— Отчаяна съм — прошепна тя. — Дойдох да ти поискам съвет… — Очите й потънаха в пронизително сините ириси на Бърнис. — Семейството ми е в опасност, кажи ми какво да правя…

Бърнис бавно се облегна в стола си. Стана й ясно, че е изправена пред най-решителното предизвикателство на съдбата. Държеше го в ръцете си, усещаше вкуса му, но въпреки това беше необичайно спокойна.

— Мила моя, преди да продължим този разговор, искам да ти кажа, че най-лесното нещо на света е да даваш съвети. Трудното е да ги приемеш…

— О, Бърнис! За какво според теб съм тук? — клепачите на Камила овлажняха. — Дойдох за съвета ти, нямам друг, към когото да се обърна. Заклевам се, че ще го приема!

— Намираш се в Божи дом. Дадеш ли клетва между тези стени, тя трябва да бъде изпълнена.

— Ще бъде! — преглътна с усилие Камила.

— Много добре — кимна Бърнис. — Тогава нека се обърнем към Гьоте. „Мъжете нямат достатъчно въображение да посрещнат реалността“, казва той. Нека ти обясня с какво ни засяга тази сентенция. Ти спомена за обичаите, мила. Каза, че не знаеш нищо за бизнеса на съпруга си и аз ти повярвах. Това в неговите очи, а и в очите на всички мъже, е напълно в реда на нещата. Но опирайки се на логиката на Гьоте, аз не мога да го приема като факт.

— Какво имам предвид? Векове наред мъжете са вършили това, което са считали за необходимо. Резултатът обикновено е един — войни и кръвопролития. Просто защото те не познават друг начин за изглаждане на споровете помежду си. Но смъртта на нашите синове съвсем не означава светло бъдеще. — Пръстът на Бърнис предупредително се вдигна пред лицето на Камила. — Искам да помислиш добре… Болестта на съпруга ти може би е знамение. Преди три нощи ми се присъни Бог. Протегна ръка в мрака, от нея излетя мълния… Тогава нямах представа за посоката й, но сега вече имам.

Лицето на Бърнис грееше с божествена светлина.

— Това е Божа работа, Камила — прошепна тя. — Трябва да видим пръста му в това, което се случи. Успеем ли да го сторим, трагедията ще се превърне в триумф!

— Не те разбирам — поклати глава Камила. — Как е възможно да виждаш Божията ръка в удара на Марко?

— Помисли за цитата на Гьоте. Векове наред мъжете управляват човешкото общество, векове наред светът е разкъсван от войни и нещастия…

— Така е устроен светът, Бърнис. Какво можем да направим?

— На пръв поглед нищо. Така и трябва да бъде. Но ти добре знаеш, че нещата не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед… — Показалецът на Бърнис леко докосна носа й. — Тайните на този свят се пазят най-добре от жените и от мъртвите мъже. За нас това е естествено. Жената лъже мъжа си всеки Божи ден с единствената цел да го направи щастлив, да го спаси от мъката. Не е ли така? — от гърдите й се откърти тежка въздишка. — Понякога си мисля, че Бог именно с тази цел е създал красивите ни лица и сладките ни гласчета…

— Това е вярно — кимна Камила. — Във всяко семейство мъжът казва: „Не ми задавай въпроси, за да не те лъжа.“ Докато жената притежава дарбата да придава правдивост на собствените си лъжи…

— Така е било в продължение на векове — въздъхна Бърнис, хвана гостенката си за ръката и я отведе в стаята на върха на кулата, в която десет години по-късно щеше да отведе и Джаки. От устата на Камила излетя въздишка. Така въздъхва човек, усетил замайващия аромат на току-що разцъфнали рози. Така въздъхва човек, в чиято душа се е настанило задоволството.

Бърнис я изчака да се наслади на красивите стъклописи, после й показа портрета на монахинята боец.

— Преди много, много години, в началото на XV век е била създадена една тайна женска общност — започна тя. — Нарекли я Орденът на Дона ди Пиаве. В онези времена било естествено такива общности да виреят далеч от дневната светлина, на места, които мъжете рядко посещават. Манастирът е особено подходящ за тази цел, нали?