Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Ценя високо вашата откровеност, Кисоко-сан — склони глава Никълъс.

— Не бих могла да бъда друга — усмихна се тя. — Вие сте близък с най-скъпите на сърцето ми хора. — Очите й потънаха в неговите, той отново изпита чувството, че преди години тази жена е била наистина забележителна. — Вие сте ангел-пазител на брат ми… Нали така казват на Запад?

Никълъс кимна с глава и отново каза:

— Ще направя всичко, което е по силите ми, Кисоко-сан.

— Сигурна съм в това и ви благодаря предварително — поклони се тя. Той отново изпита странното чувство, че иска да протегне ръце и да го прегърне.

— Бог да те пази — прошепнаха едва чуто устните й, когато фигурата на Никълъс се стопи в мрака.

Никълъс причака Хонико на стълбите, които водеха към „Пул Марин“.

— Днес не беше ли почивният ви ден? — подвикна той от седалката на кавазакито.

Хонико спря за миг, засмя се и продължи да слиза по стълбите:

— Така е, но вие откъде знаете това?

— Попитах Йоши, колегата ви метрдотел — отвърна той.

Тя започна да си пробива път към него през навалицата, блъскаща се по тротоарите на Ропонги. Беше облечена с ленена пола на синьо-зелени райета, перленосива блузка и лек жакет на черно-зелени ивици. На краката си имаше черни обувки с нисък ток, около шията й висеше тънка златна верижка.

— Но това не обяснява факта, че ме чакате именно тук — отбеляза тя.

— Йоши каза, че след около час ще се появите за някакво събрание на персонала…

— И това ли ви каза?

— Споделих, че съм влюбен във вас… Предполагам, че ме е съжалил.

— Е, по-добре той, отколкото аз…

Хонико си сложи слънчевите очила. Облаците действително бяха започнали да се разкъсват, но Никълъс не беше убеден, че именно това е причината. Жената продължаваше да се държи резервирано.

— Толкова ли съм зле? — направи опит да се усмихне той.

— Искате нещо — вдигна глава тя. — Проблемът е, че не разбирам какво…

— Вече ви казах — опитвам се да открия Нгуен Ван Трък.

— О, да — онзи, който ви дължи пари…

— Точно така.

— Вие сте лъжец! — пристъпи крачка към него тя.

— Не, не лъжа…

— Но аз не се поддавам на заплахи! — приведе се напред Хонико.

— Че кой ви заплашва? — вдигна вежди Никълъс, после с усмивка предложи: — Защо не свалите тези очила?

— Не се поддавам на заплахи, дори когато те идват от симпатичен мъж, яхнал лъскав мотоциклет! — повтори упорито жената.

— Е, след като вече очертахте фронтовата линия, не ми остава нищо друго, освен да ви поканя на обяд — въздъхна Никълъс.

— Или аз вас — подхвърли Хонико.

— Ето, пак тази линия — отвърна Никълъс и потупа кожената седалка зад себе си. — Ще идем да хапнем, а после ще правим това, което пожелаете. Става ли?

Вместо отговор, Хонико яхна мотоциклета, притисна твърдите си гърди в гърба му и го хвана през кръста.

Свали слънчевите си очила едва в малкия ресторант, носещ странното име „Третият камък от слънцето“. Имаше такова парче на Джими Хендрикс, спомни си Никълъс. Намираше се на една от терасите на небостъргача Горгон билдинг, на хвърлей камък от „Малкия Бевърли хилс“ — модерно заведение в американски стил, любимо място на местните пънкари.

Никълъс го харесваше, тъй като беше едно непретенциозно островче сред морето от тежки френски и китайски ресторанти, а освен това беше разположено точно срещу изцяло остъклената ритуална зала на Горгон билдинг, в която бракосъчетанията по европейски маниер следваха едно след друго в непрекъснат поток. В момента течеше сватбената церемония на млада японска двойка, облечена в стил „Елвис и Присила Пресли“. Туширана до известна степен от дълбоката рецесия, вулгарната американска мода в стил „Дивият Запад“ все още изглеждаше странно, когато се прилагаше върху японските младежи. Когато от мощните тонколони започна да се лее „Пламтяща любов“ — един от големите хитове на Краля, Хонико не издържа и избухна в смях.

— Значи все пак притежавате чувство за хумор — отбеляза Никълъс.

— Исусе! — избърса очите си тя. — Знаехте ли предварително какво представлява това място?

— Да — кимна с усмивка Никълъс. — И затова реших, че човек като вас, зает през по-голямата част от денонощието в луксозен ресторант, вероятно ще държи повече на атмосферата, отколкото на храната…

— Много сте предвидлив — изгледа го с тъмните си очи тя. После, сякаш неволно му беше отправила този малък комплимент, грабна менюто и заби глава в него. „С тази руса коса и издължени азиатски очи прилича на странен коктейл, помисли си Никълъс. Нещо като саке с мартини…“