Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Никълъс забави отговора си, неволно впечатлен от острия ум на този човек. Въпросът му беше напълно уместен, сега трябваше да стори всичко възможно, за да прикрие многото си тайни подозрения.

— Така действително бих спасил данните — кимна той. — Но и бих се лишил от възможността да разкрия самоличността на крадците. Което означава само едно — на даден етап те отново ще повторят номера, а ние няма да имаме никакви гаранции, че ще ги заловим…

— Разбирам — поклати глава Тьорин. На лицето му се изписа благоговейното изражение на студент, който получава ценни указания от любимия си професор. Отвори вратичката на колата и сгъна чадъра. Ситните дъждовни капчици покриха гъстата му коса, която проблесна като самурайски шлем. Подбрал с абсолютна точност продължителността на паузата, той се обърна и подхвърли: — Между другото, Нанги-сан ме помоли да ви предам, че е поискал външна помощ за това разследване… Става въпрос за Танака Гин — служител в Градската прокуратура на Токио.

— Нямам нужда от прокурорска помощ — поклати глава Никълъс. — Най-добре работя сам и Нанги-сан отлично го знае.

Тежката блиндирана врата на лимузината се затръшна и мерцедесът безшумно потегли. Ситните дъждовни капки не намаляваха блясъка на безупречно лакираното купе.

— Затворено е.

Никълъс внимателно огледа Хонико. Беше облечена в сиво-зелено костюмче на модната къща „Токуко Маеда“, изработено от нашумял напоследък синтетичен материал, който имаше уникалното свойство да имитира всички естествени тъкани. Този приличаше на съвършена смес между коприна и лен. Полата беше дълга, чак до високите токове на елегантните обувки от сива кожа. Светлорусата коса беше прибрана на кок, разтеглените в хладна усмивка устни имаха цвета на бледа роза. На лявата китка се поклащаше тежка златна гривна — единственото й украшение. Изглеждаше стройна и елегантна — такава, каквато трябва да бъде салонната управителка на заведение от ранга на „Пул Марин“…

Стените зад гърба й бяха покрити със златисти тапети, медната повърхност на дългия бар меко проблясваше под дискретната светлина на полилеите. В дъното се виждаше малък подиум, по масите горяха дебели ароматизирани свещи. Изпълнено с виетнамски произведения на изкуството, заведението силно наподобяваше новите и скъпи ресторанти, които никнеха като гъби в Сайгон.

— Не съм дошъл да вечерям — промърмори Никълъс и с учудване установи как атмосферата зад гърба на младата жена придобива нови, подобни на пещера измерения. Това вероятно се дължи на майсторската игра с осветлението, съобрази той.

Хонико беше на около тридесет години, но тъмните, леко издължени очи я правеха да изглежда някак по-възрастна и по-мъдра. От цялото й поведение се излъчваше самоувереност, очевидно беше от хората, които знаят как да излязат и от най-заплетената ситуация.

— Не приличате на пътуващ търговец — отбеляза тя. — Ние нямаме просрочени плащания, следователно не сте и данъчен агент… — направи малка пауза, очите й леко се разшириха. — Да не би да сте ченге?

— Какво би търсило едно ченге в подобно заведение? — контрира Никълъс.

— Нямам представа.

— Искам просто да пийна нещо — поясни Никълъс, без да се отмества от прага.

Жената кимна с глава и тръгна към бара:

— Бира или нещо друго?

Беше достатъчно умна да съобрази, че едва ли ще го прогони.

— Нека бъде бира…

Никълъс се настани на едно от високите столчета пред бара и загледа дългите й пръсти, които сръчно измъкнаха от хладилника две бутилки „Кирин Ичибан“. Капачките изпукаха, едната бутилка се плъзна към него, а другата остана на мокрия плот пред нея.

— Отдавна ли сте тук?

Тя вдигна глава:

— За мен ли питате, или за ресторанта?

— Което си изберете.

— Заведението е отворено от три месеца, но почти година преди това беше в реконструкция.

— Ваше ли е?

Тя се засмя, гласът й придоби приятно модулиран оттенък:

— Не, за съжаление. Но не мога да се оплача, заплащането ми е добро…

— Съмнявам се, че ви задоволява…

— Как странно се изразявате — въздъхна тя, но усмивката остана върху лицето й. — Предполагам, че имате право… Парите никога не стигат.

— Познавате ли човек на име Ван Трък? Нгуен Ван Трък…

— Това е виетнамско име…

— Да.

Веждите й леко се присвиха, мозъкът й усилено работеше.

— Сред редовните ни клиенти има двама виетнамци, но имената им са други…

— Сигурна ли сте? Във Виетнам името Нгуен се среща толкова често, колкото Джо Смит в Америка…