Эрик Ластбадер - Френска целувка

Спря и напрегна слух за звуците, които би издавал един бягащ човек. Не чу нищо, освен какофонията от клаксони откъм многолюдната Бауъри, далечния вой на полицейска сирена, шумния спор на кантонски диалект някъде от долните етажи и сладострастния ритъм на виетнамска песен, долитаща от музикалния магазин на Пел стрийт.

„По дяволите, помисли си Сийв. Сигурен съм, че е някъде тук.“ Очите му обходиха прозорците. Всички бяха плътно затворени. Хвърли поглед към улицата под краката си. Дали не беше скочил долу? Внимателно огледа съседните пожарни стълби — може би се бе прехвърлил на някоя от тях? Хората отминаваха, забързани и безразлични. Наоколо нищо не помръдваше. Стъклата на прозорците отразяваха образа му. Нямаше никой.

Тогава Сийв вдигна глава нагоре. Покривът! Като пъхна револвера в кобура, за да освободи ръцете си, той се набра през последните осем фута до корниза на сградата. Скочи върху асфалтирания покрив и се претърколи бързо, като същевременно извади пистолета.

— Къде си, копеле? Падна ли ми най-сетне!

Усети как синьото небе се стоварва върху него, сякаш във внезапния си устрем нощта бе изкарала всичкия въздух от дробовете му.

— Господи!

Дали го бе произнесъл, или само си го бе помислил? Не би могъл да отговори. Очите му щяха да изскочат от натиска, стегнал шията му. Гърлото му беше запушено и като в епилептичен припадък той започна да се задушава със собствения си език.

Сийв, който притежаваше мощта на тигър, усети как цялата му сила изтича в сянката под него. Застанал на колене, превит, той виждаше пред себе си единствено грапавия асфалт и сенките — своята собствена, долепена като уродлив придатък към тази на съществото, надвесило се отгоре му.

С помощта на своите лакти, пети, рамене, на цялото си тяло, той се помъчи да се освободи от натиска, да вдиша отново, да продължи да живее. Не можеше това да е краят — смърт върху един покрив в Чайнатаун от ръката на неизвестен нападател — и толкова, finis.

Но всичките му усилия бяха напразни. Някъде зад очите му се появиха огнени въртележки, в главата му се понесе стремителен воден поток. Светът бавно се оцветяваше в червено, звуците станаха гъсти и лепкави като сироп.

И тогава чу глас, толкова близо до ухото му, че можеше да идва от собственото му съзнание.

— Помниш ли ме, лейтенант Гуарда? Аз те помня. Знам какво си извършил.

„Дали нямам халюцинации“, запита се Сийв.

— Дойдох като вятъра, като нощния мрак, за да търся възмездие. Разплата за греховете, които си сторил срещу хората и земята на Виетнам.

„Ще умра, помисли си Сийв, в ръцете на един луд.“

— Виждаш ли това?

Ярка светлина на прожектор прободе очите му и за миг разкъса червената пелена, забулила погледа му. Нападателят изви главата му назад и той изстена от болка.

Сега видя, че това не е прожектор, а къс полиран метал, чиято плоскост отразяваше слънчевите лъчи.

Ветрило.

Ветрило с назъбен, остър като бръснач ръб. „Дом, мина му през ума. Ти си убил брат ми.“

— Виждаш ли го? — Ветрилото се поклати и режещият му край се насочи към гърлото на Сийв. — За теб е.

О, Господи!

Сийв замахва, сгърчените му пръсти търсеха да докопат плът, но вместо това разкъсаха ризата на непознатия. И оголиха татуировката. При вида й, кървавата рисунка на стената моментално застана на мястото си. Защото двете представляваха едно и също — „фунг хоанг“. И Сийв разбра кой бе дошъл за него.

— Не мърдай!

Почти в безсъзнание, Сийв позна гласа на Даяна, подобно на удавник, видял своя спасител. Главата му отново се изви назад с такава сила, че болката, както му се стори, го върна от самия ръб на смъртта.

Последва острият трясък на пистолетен изстрел и внезапно, сякаш някой бе завъртял електрически ключ, натискът изчезна. От устата му бликна кръв и сладкият въздух конвулсивно изпълни запъхтените му гърди.

След миг нежните ръце на Даяна го докоснаха и той чу загрижения й глас:

— Шефе, шефе, добре ли си?

Сийв машинално кимна с глава, но знаеше, че лъже. В устата му имаше още кръв и той я изплю.

— Улучи ли го? — успя да изхрипти.

— Не. Изчезна, стопи се. Не знам какво стана.

Но Сийв знаеше. Всичко се бе променило. Миналото го бе връхлетяло отново, обгръщайки го в зловонните си обятия като зейнал гроб.

Мило и Логрази се срещнаха в малък терасовиден парк близо до авеню „Франклин Рузвелт“, където успоредно с Гран Пале то пресича La Cours la Reine. Недалеч от тях беше Мостът на инвалидите и във въздуха се носеше мирис на прясно изпечени вафли от фургончето, спряло в единия му край, отвъд задавената от автомобили газове Cours.