Эрик Ластбадер - Френска целувка

Мабюс, долепил ухо до пода, отчаяно се мъчи да долови писъците, но всякакви човешки звуци се губят сред оръдейния огън, взривовете и пукота — плодовете на машините на разрушението.

Когато стигна покрива на сградата на Дойърс стрийт, Мабюс се спусна по пожарната стълба и влезе през прозореца на най-горния етаж, оставен отворен специално за него. Помещението беше празно, обитателите, предупредени от неговото обаждане, се намираха на безопасно място, далеч от тук. Имаше само една издраскана училищна маса, телефон, три стола, канапе, опряно до стената в дъното на стаята, две лампи и един протрит килим. Бяха проявили голяма предпазливост; трудно можеше да се каже, че някой е живял на това място. Във всеки случай никъде не бе оставен какъвто и да било документ.

Познатият глас отново прозвуча в ушите му: „Чън изпълни своето предназначение. Накарай го да замълчи, преди да ни е причинил сериозна вреда.“ Това го върна обратно в 1969-а, когато страната му се гърчеше в бавни мъки, простряла под него своите белези, своята агония, докато той се носеше в търбуха на ненаситния метален звяр, коленичил край омразните американци, принуден от жестоката съдба да им сътрудничи, преди да започне да ги унищожава.

Сега Мабюс бе тук, готов да убива отново, обзет от единствения стремеж да причинява смърт.

Търпелив като Буда, той стоеше в изоставеното помещение и чакаше вратата да се отвори. От сенките, в ъглите на стаята го гледаха обвиняващите лица, които неспирно вървяха по петите му. Те шепнеха името му — не Мабюс, както го бяха нарекли преди много години, а онова име, което бе получил при раждането си и от което безуспешно се опитваше да избяга.

Той политна назад като от силен удар и се свлече надолу по плесенясалата стена. Безсилен да откъсне поглед от устите, които го зовяха от сенките, запуши ушите си с ръце, но гласовете, затворени в черепната му кутия, продължаваха да кънтят, докато накрая той затрепери в такт с кошмарния им ритъм.

Едва стърженето на вратата в пода успя да разпръсне магията и, сякаш подплашени от внезапна слънчева светлина, лицата се отдръпнаха в стените, тавана и пода.

Сега!

С помощта на „кебатинан“ — възпитанието на духа от бойното изкуство „пенджак силат“, Мабюс прочисти съзнанието си. Докато го правеше, за пореден път се увери в нещо, което подозираше от известно време насам. Дори „кебатинан“ все по-трудно сполучваше да удържа на разстояние духовете на мъртвите, да опазва свободна неговата последна пътека към спасението. „Какво ще правя, мина му през ума, когато един ден «кебатинан» се окаже безполезен?“

Докато безшумно и стремително се носеше по посока на вратата, той знаеше, че отговорът е само един — трябваше да завърши своята мисия на отмъстител, преди това да се случи.

Затаил дъх, Сийв броеше до шейсет, без да смее да отмести очи от вратата, затворила се зад гърба на Питър Лунг Чън.

Независимо от това, звукът, който чу — зловещият, тънък вой, от който космите на тила му се изправиха — бе прекъснат така внезапно, че не успя веднага да реагира.

Той се втурна по коридора, блъсна с рамо вратата, почувства как тя поддава и, запазвайки равновесие с изнесения си назад крак, приклекна в поза за стрелба, уловил пистолета с две ръце пред себе си.

Видя рухналото тяло на Чън, отрязаната му глава, търкулната встрани, зъбите, оголени в гримаса на удивление и ужас, втренчените, широко отворени очи, празни като на восъчна кукла. Невиждащият им поглед бе отправен към стената, където с кръв беше надраскана някаква рисунка. „Какво означаваше тя“, запита се Сийв. Стори му се, че смътно я помни отнякъде.

В същия миг долови някакво движение с крайчеца на окото си — не повече от потрепване на прозрачна завеска от полъха на вятъра.

Метна се към отворения прозорец, подхлъзна се в локвата кръв и се удари силно в ръба на масата. Без да обръща внимание на болката, скочи на перваза и след това навън, сред желязната плетеница на пожарната стълба.

— Виждам те, копеле! — изкрещя той и заслиза припряно надолу, като прескачаше през едно стъпало и се мъчеше да хване на мушка мяркащата се фигура, която сега се метна към пожарната стълба на съседната сграда.

Сийв я последва, първо нагоре, след това отново надолу, в главозамайваща гоненица, докато внезапно изгуби силуета от погледа си. Той се взря между застъпващите се пред очите му железа, сигурен, че го е забелязал отново, но след още две стъпала му стана ясно, че това, което вижда, е само безплътна сянка.