Эрик Ластбадер - Френска целувка

— Тялото Христово.

Очите им се срещнаха и той изведнъж се озова години назад, в един зноен август, когато като момче бе избягал за две седмици от нажежения паваж на Десето авеню в един лагер сред природата. По време на разходка из едно райско кътче на гората бе срещнал гърмяща змия. Дълго време трябваше да измине, преди — вече като зрял мъж — да разбере какво изразяваше безстрастният, гладен поглед на присвитите й очи. Това бе абсолютното Зло — първично, враждебно, монолитно. Сега виждаше същите очи пред себе си.

— Амин.

Мъжът отмина и той с потръпване си помисли, че може би всичко му се е привидяло.

Отец Гуарда имаше обичай след приключването на месата да поседи в ризницата, където той и помощниците му оставяха одеждите си и обредните принадлежности. Богослужението пораждаше у него особено дълбоко религиозно чувство и той имаше нужда да остане сам известно време, докато силата на преживяването се поуталожи.

Ризницата на „Св. Троица“ беше особено просторна и красива и в нея се съхраняваха някои забележителни реликви, които той опознаваше постепенно и с любов. В помещението винаги цареше полумрак, тъй като единственото прозорче в каменната стена се засенчваше от растящия отвън петметров жив плет. Полираната дъбова скамейка, на която отец Гуарда обикновено сядаше след богослужение, се намираше точно срещу прозорчето. Подобна на скамейките в главното крило на църквата, тя бе преднамерено неудобна. За църквата почивката не означаваше удобство — човек може да отдъхне, за да избистри съзнанието и духа си, но не и да се чувства удобно при това.

Едно мушнитрънче сновеше из клоните на живия плет. Докато седеше на скамейката и гледаше как птичката тършува из зеленината, той отново видя триъгълната глава на гърмящата змия — мазната люспеста кожа, противното стрелкане на раздвоения език, лишените от дълбочина черни очи. Върху образа на змията се наслагваше лицето на мургавия мъж — отворената уста, чакащият език, същите плитки черни очи.

Отец Гуарда трепна — мушнитрънчето усилено дърпаше нещо в сянката на листата, може би някакво насекомо. Като хипнотизиран той стоеше и гледаше как малкият хищник поглъща жертвата си.

Усети, че не е сам в помещението. Потънал в мислите си, не бе разбрал кога е влязъл някой.

— Отец Донели? — каза той. Неговият помощник често забравяше нещо из одеждите си и после се връщаше да го търси.

— Да, отче. — Този глас не беше на Донели. Отец Гуарда се обърна. Далечният край на ризницата тънеше в сянка.

— Кой е? Кой е там? — попита той.

— На отец Донели неочаквано му се наложи да излезе — гласът идваше точно зад гърба му. Той понечи да се обърне, но нещо го сграбчи и го скова — здраво и безжалостно.

— Кой сте вие? Какво искате? — каза той. — Пари, злато? Аз не съм богат, а реликвите няма да можете да продадете лесно.

— Тук съм, за да те заведа у дома.

Гласът идваше толкова отблизо, че можеше да се усети дъхът на говорещия. Лъхна го същият противен сладникав мирис, както когато даваше причастие на мургавия мъж. Хватката на непознатия се усилваше, но това не го уплаши. На младини се бе справял с не един уличен побойник и то така добре, че насмалко щеше да опита късмета си в професионалния бокс, ако баща му не бе избил тази мисъл от главата му. Тогава младият Доминик се записа в армията, служи в Югоизточна Азия и накрая, отвратен от живота и света, потърси Бога.

Дори сега отец Гуарда продължаваше да води стегнат и здравословен живот и да упражнява тялото си. Под църковните одежди той беше силен и мускулест мъж.

— Аз съм у дома си — той си наложи да запази спокойствие. Този човек не беше по-различен от кой да е хулиган от Десето авеню.

— Не си, но скоро ще бъдеш — чу досами ухото си.

Натискът върху нервния възел отстрани на врата му се усили и той осъзна размера на грозящата го опасност. Повдигайки рамене, той принуди непознатия да се помести, за да задържи хватката си, и тогава, с рязко движение надолу с цялото си тяло, се освободи от ръцете му. След това се извъртя и слепешката го удари по лицето. Ръката му попадна върху скулата на мъжа, той сви пръсти и дръпна с всичка сила. Чу се шум от разкъсване, той погледна с невярващи очи ръката си и остана като ударен от гръм. В свития му юмрук беше останало парче гума с телесен цвят, покрито с мазен грим.

Отец Гуарда вдигна очи към мургавия мъж и разбра защо това лице му се бе сторило така странно, когато го видя отблизо на богослужението — то нямаше пори. Това беше маска. Сега на дясната буза на непознатия гумата беше разкъсана и отдолу се виждаше ивица истинска кожа.