Эрик Ластбадер - Френска целувка

Хаосът означава смърт. Смърт на духа, на естеството, на установения световен ред, смърт на самия Бог. Вярно е, че не съществува избор без свобода. Но ако свободата е универсална, изборът става илюзия. Един свят, в който свободата няма граници, би бил безформен, без основа, на която да стъпим, за да преценим дали вървим напред, или изоставаме. В него не би имало минало, нито бъдеще, а само едно вкаменено неизменно сега.

В душата на отец Гуарда се надигаше паника — призракът на човека, когото бе изповядал, сякаш го преследваше. Но самият той в такъв случай трябваше да е мъртъв.

— Това замразяване на живота — не спираше да говори той — е истинското, единственото Зло. То води началото си от изгонването на Сатаната от рая и от него произлизат смъртните грехове. Сатаната не е сътворил нищо друго, освен него. Седемте смъртни гряха са от Бога, с тях той държи Сатаната в подчинение, като не му дава да разбере силата на своето единствено творение — хаоса. Това никога не може да се случи, защото Сатаната е Зло и следователно е непроменлив, вкаменен. А Бог е вечното движение. Той е като лунната светлина над океана, която танцува, пее, гали, реве и вие, блести, смалява се и расте и така безспир. Бог е едно и десет хиляди, и десет милиона. Бог е всичко; всичко, но не и зло. И той търпи Сатаната с неговата гордост, защото вижда нуждата от избор. Когато Змията измами Адам и Ева в рая, тя ги изкуси с познание: да узнаят това, което е известно на Бога. Но техният избор беше всъщност от гордост: да поставят себе си над Създателя. Змията бе силна с това, че успя да скрие греха на гордостта под наметалото на стремежа към свобода. Но да се върнем към Сатаната…

В този миг отец Гуарда го видя. Погледът му, който обхождаше познатите лица от паството, се спря върху едно ново лице — слабо, издължено, мургаво, с черти на хищник. Непознатият го гледаше напрегнато и някак странно.

— … Трябва ли да се плашим от него? Да го мразим? Нека помислим. Сатаната е изкусен и хитър, но не е умен — в противен случай щеше да разкрие същността на дадената му от Създателя сила. Бог, разбира се, знае това — иначе щеше ли да повери откриването на Злото на Сатаната? Всъщност хитроумието на Сатаната е свързано със способността му да съсредоточи цялото си внимание върху незначителни неща. Неговият фокус е стеснен. И този тесен фокус е основна предпоставка за умението да се измислят мъчения, а мъчението в крайна сметка е това, което определя Сатаната.

Той е завършен измамник и Бог добре знае това. А от всички негови лъжи хората най-трудно устояват на първата — лъжата за свободата. Свобода от тиранията на Бога, на рая, на църквата и в крайна сметка на вярата. Тъй като тя е върховният ограничител, който определя света, неговите граници, хоризонт и перспектива. Тя е, която показва на човека мястото му в мирозданието, за разлика от това на планините, дърветата, земята, на собствените му творения. В нея той вижда своето величие и своето нищожество. А Сатаната казва: „Чуй ме, прегърни свободата. Само протегни ръка и тя ще е твоя.“ Но той нарочно премълчава, че за да прегърнем свободата, трябва да се откажем от своята вяра. В това е неговата лъжа. Свободата на Сатаната е безгранична и поради това вкаменява човека. Тя е антитеза на всяко движение, всяка промяна — а те са, които осмислят съществованието ни.

Трябва да помним, че свободата, с която Сатаната ни мами, е равносилна на смъртта на Бога и освобождаването на Хаоса.

Проповедта свърши. Мургавият мъж продължаваше да не откъсва очи от него и отец Гуарда слезе от катедрата едва ли не с нежелание.

— В Бога вярваме… — поде той и паството запя след него, докато отец Донели приготвяше дискоса за пожертвования. Когато наближи редът на непознатия да даде своята лепта, отец Гуарда се взря внимателно и остана втрещен — мъжът пъхна под купчинката от един, пет и десет долара една хилядадоларова банкнота.

Отецът извади нафората и наля в сребърния потир вино и вода за причастието. Енориашите започнаха да се нареждат пред него и той видя мургавия да се присъединява към тях.

Един след друг хората минаваха покрай него, той поставяше нафората в ръката им и ги благославяше.

— Тялото Христово.

— Амин.

Когато дойде ред на непознатия, той застана пред него и вместо да протегне длан като останалите, отвори широко уста. В лицето му имаше нещо необичайно, или поне така се стори на отеца.

Отец Гуарда трябваше да постави нафората върху езика му и когато се наведе, за да го направи, усети неприятна сладникава миризма, излизаща от отворената насреща му уста.