Эрик Ластбадер - Френска целувка

Погледът му се плъзна покрай цветните лехи, където през юни белите божури поклащаха глави под топлата милувка на вятъра, край могъщите брястове, разперили корони над широката каменна алея, водеща към входа на църквата, и се спря върху паркинга. Беше Страстната седмица, до Разпети петък оставаха само няколко дни и по-голямата част от паството му, което обикновено се събираше на този празник и на Коледа, вече прииждаше. Това беше море от злато и богатство. Жителите на Ню Канаан му напомняха овощна градина, натежала от узрял плод. По-възрастните консервативни членове на енорията бяха дошли със своите мерцедеси. Младите, които живееха на по-високи обороти, караха ягуари и БМВ-та.

Имаше и стари шевролети комби, няколко фордове и плимути, сякаш излезли от музея. „Стари коли — стари пари“, му беше казал някога епископът. Отец Гуарда познаваше собствениците на всяка от тях. Те просто не изпитваха нужда да излагат своето богатство на показ. Пари, трупани три или четири поколения, дават на своите деца самочувствие, ако не друго.

За момент, докато гледаше как енориашите му влизат в църквата, той си помисли какво ли е да си богат. Безспорно, той вече беше богат с вярата си в Бога, но то бе нещо съвсем различно. Отец Гуарда знаеше, че много хора посвещават целия си съзнателен живот на една цел — придобиването на пари. В тяхно име те лъжеха, мамеха, изнудваха. Бог в своята милост създава всеки човек богат с най-висшия дар — вярата. Отец Гуарда не можеше да проумее защо повечето хора отвръщат лице от нея, от самопознанието, което тя им дава.

Ето например човекът, когото изповяда вчера. Дните около Великден са дни на разкаяние според църквата и тогава обикновено изповядваше три пъти повече хора. Но никога преди не беше чувал нещо подобно.

Човекът беше отчаян — това ясно звучеше в гласа му през разделящата ги преграда. Очевидно, това, което беше сторил, го съсипваше и отецът беше сигурен, че е дошъл в „Св. Троица“ да търси спасение.

— Грешен съм, отче. Простете ми — започна той.

— И какво… — понечи да попита отец Гуарда, но човекът вече продължаваше нататък.

— Преди пет години се изповядах за последен път и оттогава животът ми е ад. Стигнах до границите на позволеното и ги преминах. Сторих го в пълно съзнание и си признавам. Мислите ли, че Бог ще ми прости? — И преди отецът да успее да отговори, че Господ прощава всяко прегрешение на разкаялия се, мъжът поде отново: — Другите около мен и над мен се стремяха към власт, да, към власт. А в мен гореше алчност. — Думите излизаха на тласъци, той говореше разпалено и бързо, сякаш години наред бе живял заключен в кутия и сега за пръв път разполагаше с човек, с когото да общува. — Исках единствено пари. И колкото повече имах, толкова повече ги исках. Ставах ненаситен. Приличах на човек, който не може да стане от масата, защото колкото повече яде, толкова повече огладнява и така до безкрай.

Не толкова по думите на мъжа, колкото по неговото поведение отец Гуарда отсъди, че той съзнава вътрешното прозрение, което е получил от Бог при своето раждане. То е трептяло като пламъче на свещ под напора на нощния вятър и човекът се е опитвал да го съхрани.

— Сега нещо у вас се е променило и това дава голяма надежда — каза той, но другият продължи, сякаш не беше чул нищо.

— Месеци наред бях обладан от зъл демон. Ненаситен, всепоглъщащ дух, който е вътре в мен. Той искаше и аз изпълнявах — какво можех да направя?

— Все пак направихте нещо — дойдохте при мен — каза отец Гуарда.

— Не. Не, твърде късно е. За моите грехове вече няма изкупление. По ръцете ми има кръв.

Това бе първият и последен отговор, който отец Гуарда получи по време на изповедта.

— Няма такъв грях…

— Не съм дошъл заради себе си — отново го прекъсна мъжът. — Аз съм вече мъртъв. А и не помня какво означава да си жив. Не чувствам радост, не мога да се смея, забравил съм всичко, което знаех. Демонът в мен погълна и малкото, което имах.

Отец Гуарда се обезпокои силно за психическото състояние на този човек. А той продължи да говори, сега вече в равномерен бърз ритъм, без паузи между изреченията.

— Дойдох, защото няма къде другаде да отида. Няма на кого да се доверя. Но на вас мога да вярвам, нали? За духовника вярата е свята — това го помня още от малък. Но дори тук ме е страх. Някога се чувствах спокоен в църква. Мир, спокойствие — вече не знам какво означават тези чувства. Но има един човек, който знае, и вие все още можете да му помогнете.