Эрик Ластбадер: Френска целувка

На първия завой Тери зави наляво, след това — веднага надясно. Последва спускане по виещи се каменни стъпала, така изгладени, сякаш векове наред по тях беше текла вода.

Тук светлината беше по-слаба. Върху опушен каменен светилник, използван преди векове да осветява улицата, дремеше пухкава черна котка. Когато Тери мина покрай нея, тя отвори очи и ги впери в него с типичното за котките нямо, напрегнато любопитство.

По-нататък вниманието му бе привлечено от витрината на едно ъглово магазинче. Зад стъклото висеше марионетка, а конците бяха невидими на фона на черно кадифе. Беше изящна ръчна изработка. Представляваше Колумбина, приятелката на Арлекин, облечена в традиционния червено-бял палячовски костюм на ромбове. Върху боядисаното й лице беше изрисувана една сълза. Едва след като се взря по-внимателно, Тери забеляза още една фигура, полускрита в сянката зад гърба й — дявол, с красиво изработено лице и с рога, разпрострял костеливи ръце на черния фон. Тери стоя доста време, загледан като омагьосан в марионетката. Накрая поклати глава и продължи по пътя си.

Тук, в ниското, в края на дълга сенчеста алея, се намираше църквата „Св. Богородица от Бенва“. Дори по пладне слънчевите лъчи не достигаха до белите й каменни стени. Огромните дървени врати бяха разтворени, масивният им железен обков проблясваше матово.

Въздухът във вътрешността на църквата беше изпълнен с прах и ехо. Сякаш самите небеса й придаваха този дъх на минало, на история. Височината на вътрешните галерии по-скоро можеше да се почувства, отколкото да се види. Малка, написана на ръка табелка съобщаваше на посетителите, че името Бенва произлиза от ben vai, което някога е означавало на провансалски „добър път“.

Тери влезе в главното светилище и дълго време остана неподвижен, оглеждайки сантиметър по сантиметър мрачното помещение. Не можеше да долови никакво движение, нито звук, който да му подскаже, че не е сам, но независимо от това продължаваше да е нащрек, като си повтаряше библейската притча: „Бъдете мъдри като змии и незлобливи като гълъби.“

Тръгна по централния проход, между редовете почернели от старост и употреба празни дървени скамейки. Мина му през ума, че хората са използвали тези седалки, когато на земята единственият източник на светлина е бил огънят.

Седна на втория ред, както беше уговорката.

Стените наоколо бяха покрити със стенописи, изобразяващи в подробност разпъването и възкръсването на Христос. Тери почувства, че се задушава в тази атмосфера на пресилена болка и мъчения. Точно срещу него имаше огромно дървено разпятие. Увенчаната с тръни глава на Спасителя беше наклонена на една страна, а хлътналите му очи се взираха измъчено и някак жадно, сякаш искаше да зададе на влезлия в църквата някакъв въпрос. Тери не беше религиозен, но се запита какъв ли би могъл да е въпросът.

— Bonjour, мосю Хей.

Тери се обърна и видя, че някой е седнал на скамейката зад него.

— Стреснахте ме — каза той. — Не чух кога сте влезли.

— Нищо чудно. Аз дойдох преди вас. — Гласът на мъжа беше странно глух, сякаш се чуваше от телефонна слушалка.

— Вие сте мосю…?

— Мабюс.

Тери се опита да разгледа непознатия, но в мъглявата неясна светлина на храма той сякаш се сливаше с останалите сенки. Виждаше се само, че е дребен на ръст.

— Сигурно се шегувате — каза той. — Това не е ли име на филмов герой?

— Не бих могъл да знам, тъй като рядко ходя на кино — отговори мъжът, след което извади едно ветрило, отвори го и започна да го размахва под брадичката си. Тери го досмеша.

— Но аз говорих по телефона с друг човек — каза той. — С мосю Мило.

— Мило протяга ръка към това, което иска, а моите пръсти го сграбчват — каза Мабюс и високопарните му думи прозвучаха зловещо и странно уместно в тази мрачна обстановка.

Тери помръдна и ветрилото на Мабюс, сякаш в отговор, също се измести. При това лицето му продължаваше да е скрито в сянка. Тери изведнъж се подразни.

— За какво ви е това ветрило? Не е толкова топло — каза той.

Мабюс сякаш се усмихна от сянката си.

— Аз никога не се разделям с моя „гунсен“. — След това се наведе към Тери и попита: — Носите ли предмета?

Сега Тери видя ветрилото отблизо. То беше метално, богато гравирано и изглеждаше тежко, което беше странно за такъв предмет.

— Във вас ли са десетте милиона долара? — попита той.

— Да. В диаманти, както пожелахте — каза Мабюс.

— Покажете ги.

— Искам да видя какво купувам с тях, мосю Хей — отвърна Мабюс, като продължаваше да си вее с ветрилото.