Эрик Ластбадер - Френска целувка

— Аз не съм ти майка — каза Аликс. — Защо тогава смяташ, че това, което правя, те засяга?

Крис вече със сигурност знаеше какво ще каже и направи, макар че впоследствие може би щеше да съжалява.

— Ето това. — Той заобиколи канапето, сграбчи Аликс в ръцете си и я целуна здраво по устните.

Тя отдръпна глава и впери в него сивите си очи.

— Ако мислиш, че ми харесваш, грешиш.

— Така ли?

— Не ме гледай толкова самодоволно. Коленете на жените омекват само по филмите и то единствено в прегръдките на героя. — Погледът й стана твърд. — А ти не си герой.

— Ако не съм, ще стана — отвърна Крис и я целуна отново.

— Права бях преди малко — каза тя. — Ти действително си адски нагъл.

— Има нещо, за което бе права, и то е, че от година и половина не съм и помислил да поема дело „pro bono“.

— Хмм.

— Какво означава това?

Тя се усмихна.

— Нищо, просто „хмм“.

— И за друго също така бе права. Вече смятам, че Маркъс Гейбъл наистина е убил жена си.

— Това е минало и заминало — каза Аликс. — Забрави.

— Как така да го забравя? Че аз повече от всичко на света искам да го видя зад решетките.

Аликс се засмя.

— Господи, държиш се като пренебрегната любовница. Бил те излъгал — и какво? Че той лъже всички. Защо ти да си нещо различно?

— Аз му бях адвокат.

— Съдейки по репутацията ти, това именно го е накарало да скрие от теб истината.

Той я погледна въпросително.

— Виж, Брам може да е всякакъв, но поне не е завистлив. Винаги те е превъзнасял.

— Мислех, че е твърде зает, за да ме забелязва — каза Крис.

— Искаш да кажеш с клиентките си, нали? — тя кимна. — Да, преди време открих, че просто съм се наредила на дълга и непрекъснато увеличаваща се опашка.

— И какво направи?

Аликс се усмихна.

— Никога не съм обичала тълпите. Но настоях да си останем приятели. На Брам му харесва и така.

— А иначе как му харесваше?

Тя се засмя.

— Щях да ти покажа, ако Дани не беше тук. — Тя обгърна врата му с ръце, доближи лице до неговото. Устните й се разтвориха и омекнаха, той усети горещината на дъха й, опипващия й език.

Подобно на феникс от пепелта, в паметта му възкръсна неканен спомен. Тери се е прибрал в отпуск, облечен във военната си униформа. Героят се е завърнал у дома и всеки го презира, защото воюва във Виетнам, където, както всички знаят, Америка няма какво да търси. Баща му го поздравява — той помни Суец, Индия и другите сътресения от световен мащаб, довели до краха на Британската империя, и затова поддържа американското военно присъствие в Югоизточна Азия. В очите му се появяват сълзи, когато пълни чашата на Тери, притиска го до гърдите си, както никога не е правил с Крис, и целува любимия си син по двете бузи.

Крис гледа безпомощно, той току-що се е завърнал от своето доброволно изгнание във Франция и накуцва с осакатения си крак. Всичките му мечти да влезе в Париж с жълтата фланелка, понесен от безумната, напираща в гърдите радост, са рухнали в един-единствен миг под дъжда и сега той е сред семейството си, чужд в своя роден дом.

„Тур дьо Франс“ бе нещо, което той охотно бе изтрил от паметта си. Какво друго му даде неговото изгнание? Блъскането по клавишите на старата пишеща машина в пролуките между тренировките, когато се опитваше да напише черновата на своя роман, да стане писател, такъв, какъвто винаги бе искал да бъде, и в крайна сметка — куцането и безнадеждния ръкопис, с които се прибра у дома си.

Каквото и да се бе случило през това лято, то бе свързано със спомени за места и хора, прекалено болезнени, за да се връща към тях. Той бе прекарал много години, опитвайки се, мъчейки се да ги забрави и накрая бе успял.

„Ти не си герой“, му бе казала Аликс. Какво ли знае тя, помисли си Крис.

Като не знаеше какво друго да стори, Сутан се върна при Мън. При него тя намираше онази сигурност, която й бе давал Тери през по-голямата част от времето, откакто го познаваше. Но връзката й с Тери бе също и физическа, а от това, на което я бе учил Мън, тя знаеше доколко любовта е в състояние да повлияе върху преценката ни за човека.

Мън живееше във Ванс, в една вила от тринайсети век. Когато преди години Сутан я видя за пръв път, тя представляваше куп жалки руини, полусъборени останки от някогашната великолепна резиденция на могъщия епископ на Ванс.

Тогава тя реши, че братовчед й трябва да е луд, за да купи постройката, която според нея представляваше само камара порутени камъни и хоросан. Но Мън бе на друго мнение. „Видял съм толкова разруха през живота си, й бе казал той, докато ръководеше малката армия от работници, наети да възстановят вилата, че сега изпитвам необходимост да възродя нещо, да създам някаква трайна красота.“