Эрик Ластбадер - Френска целувка

Задачата на нашата група СЛАМ, която се командваше от Магьосника, беше да провежда унищожителни акции на вражеска територия. Нерядко се придвижвахме пеш, но също толкова често използвахме и хеликоптер. Това беше в случаите, когато атакувахме по-големи обекти — цели села, в които северновиетнамците се бяха окопали и се чувстваха сигурни. Виждаш ли, нашата работа беше не само да ги убиваме, но и да рушим чувството им за сигурност.

По време на тези въздушни набези моята задача беше да направлявам пилотите, които не знаеха накъде летим, преди да стигнем до самата цел. Аз откривах селата в джунглата и тогава хеликоптерът връхлиташе с ракетите си, стреляше, унищожаваше.

При тази мисия всичко беше съвсем същото. Насочихме се на север, отминахме границата и ето че, прелитайки над една височина, в подножието й, сред дърветата, аз съзрях собственото си село. Бях толкова погълнат от войната, че без сам да разбера… Когато се усетих, беше твърде късно. Вече бях казал на пилота всичко, което му беше нужно.

Спуснахме се ниско, както винаги, и както винаги, висяхме през отворените врати на хеликоптера и стреляхме със съветските си АК-47, с гранатомети, с всичко, каквото имахме под ръка.

Виждах познати лица, хора, с които бях отраснал, да се разпръсват в ужас, безжалостно покосявани, разкъсвани на парчета, или да пищят, покрити от течен огън.

Писъците. Никога не съм спирал да чувам техните писъци.

Над тях надвисна онова особено затишие, което настъпва след бомбардировка или сражение. Крис чувстваше във въздуха остатъците от вихъра на освободената енергия, които правеха тишината така ясна и крехка, че звукът от нейното разчупване нарани слуха му.

— Трангх — каза той, — не всичко е изгубено. Пътят към спасението все още е отворен за теб.

— И ти си като всички останали! — изкрещя Трангх, като отдръпна ръката си така, сякаш държеше не плът, а пламък. — Воже беше такъв, а донякъде дори и Магьосника. Мъчите се да ми натрапите изкупление от един бог, който въобще не ме интересува. Аз не искам да се спася. Искам да бъда свободен!

Той скочи на крака и се отдалечи в мрака на подземието. Крис пое след него, като извика на Сутан да дойде при Сийв. След известно време стигна до отсрещната стена, без да види и следа от Трангх. За миг го обзе паника при мисълта, че виетнамецът по някакъв начин се е върнал обратно и сега се приближава към мястото, където бе останала Сутан.

Тогава забеляза по-тъмното петно сред сенките. Отиде до него и видя, че това е отворът на стара, неизползвана шахта. Тежкият, кръгъл метален капак беше отместен встрани. С известно усилие успя да прочете надписа върху него. После се обърна и погледна в ямата. Отдолу се намираха каналите на Париж.

Вече се готвеше да се спусне вътре, когато гласът на Сутан го спря.

— Крис! Луд ли си? Не слизай при него. Нека се удави или задуши, кой го интересува? Достатъчно злини успя да ни причини.

— Ти не разбираш, Сутан — каза меко Крис. — Може би и аз самият още не го разбирам, но между Трангх и мен съществува някаква връзка. — Той сложи крак върху първата пречка на желязната стълба, водеща към най-горното пиво на подземните канали. — Почувствах го в мига, когато се изправихме един срещу друг в конюшнята в Турет. Именно заради тази загадъчна връзка той те пусна и спази сделката си с мен: твоят живот срещу „Вратата към нощта“.

— О, Крис, как можеш да вярваш в нещо, което не разбираш?

— Не е ли тъкмо това, което ни кара да се боим през целия си живот? — Той я погледна. — Трябва да тръгвам.

— Но защо? За бога, Крис, върни се! — замоли го тя, скована от страх за него. — Там долу може да има единствено гибел.

— Грешиш, Сутан — каза той, като се спусна с едно стъпало. — Но ако от това ще се почувстваш по-добре, моли се за мен.

— Нима не разбираш — каза горчиво тя, — че вече е късно за молитва.

Крис заслиза надолу. Пречките на желязната стълба бяха слузести от кондензираната влага. Веднъж обувката му се подхлъзна, той увисна на ръце и единият му крак остана болезнено извит, докато успее да намери опора.

На половината път до него достигна гласът на Трангх.

— Върни се, Кристофър. Ако слезеш тук, ще умреш.

„Вече е късно за молитва.“ Той продължи да се спуска надолу.

Всевъзможни остри, солени миризми го блъскаха в ноздрите, смесвайки се в лепкава, задушаваща воня. Когато стигна дъното, забеляза тук и там горящи светлини — голи електрически крушки висяха от кабел, опънат по продължение на лъщящия от влага каменен таван. Някъде наблизо тъжно, монотонно капеше вода. По-отдалеч се носеше почти музикално бълбукане като от поточе или воденичен улей.