Эрик Ластбадер - Френска целувка

Трангх виждаше бледността, покрила лицето на Дансър, но не можеше да каже дали все още диша, или не. Противоречивите чувства в израза на Кристофър го накараха да попита:

— Приятели ли бяхте с Дансър?

— Дансър?

— Така го нарече Магьосника, когато го включи в бойната група. Заради това, че обичаше да танцува с момичетата. Доставяше му голямо удоволствие да движи тялото си под звуците на музиката — Ролинг Стоунс или дори нещо старо, с малко история, както той казваше. Никога не съм го разбирал. Такава виетнамска музика няма. Когато слушам виетнамска музика, аз си мисля за войната. Струва ми се, че при него беше нещо различно, макар че защо тогава ще танцува?

Трангх, който рядко казваше пред човек от Запада повече от едно или две изречения наведнъж, сега не можеше да спре да говори. Защо?

— Спомням си, че се мъчех да разбера с какво музиката го кара да иска да танцува.

— С ритъма.

— Какво?

Крис гледаше към него, докато ръцете му, червени от кръвта на Дансър, търсеха пулса.

— С ритъма. Нали знаеш — едно-две-три, едно-две-три.

— Виждал съм момичета да танцуват — каза Трангх. — Да играят подобно на древните „аспара“, небесните танцьорки на Ангкор. Но не ги разбирам. Дали и те като „аспара“ се опитват да разкажат някаква история със своя танц?

— Жив е — каза Крис. — Но е в безсъзнание. — Той вдигна очи към лицето на Трангх. — Ще трябва да го сваля от теб.

— Не!

Трангх гледаше Кристофър, клекнал напълно неподвижно само на една ръка разстояние от него. И той, както Дансър, сякаш едва дишаше.

— Искам просто да го изкарам от тук — рече Крис. — Ако веднага не отиде в болница, той със сигурност ще умре.

— Не мога да позволя това — каза Трангх. — Ако го помръднеш, ще те убия.

— Ти не искаш да направиш това, Трангх. — Крис подпъхна ръце под тялото на Сийв и започна да го издърпва от виетнамеца.

Раменете на Трангх се отлепиха от земята, стоманените му юмруци се стрелнаха напред, сграбчиха Крис за яката и го придърпаха толкова близо, че носовете им почти се докоснаха; толкова близо, че за да види виетнамеца, Крис трябваше да мести поглед от едното му око към другото.

— Говоря сериозно — каза Трангх. Единият му юмрук се превърна в плосък клин и се плъзна нагоре по гърлото на Крис. — Ако направя това малко по-силно, след петнайсет секунди ще си в безсъзнание, а след още толкова ще бъдеш мъртъв. Страшно се надявам, че ми вярваш.

Крис вярваше, но въпреки това отмести Сийв встрани. Натискът върху гърлото му се усили, докато накрая вече не можеше да си поема въздух. Кислородът в кръвта му бързо се изразходваше и той започна да се задушава, но не спираше да тегли тялото на Сийв по посока на стълбището.

— Защо правиш това? — попита Трангх.

— Аз… — изхриптя Крис с малкото въздух, който му беше останал, — вярвам в теб.

— Но защо?

— Защото… — Трябваше да спре. Усилието, което му струваше всяка дума, беше неимоверно. — Защото не ме уби, когато можеше. Даде ми думата си и я удържа. — Започваше да му се вие свят. От липсата на кислород звуците кънтяха в главата му. — Няма никой друг, в когото да мога да вярвам.

— Престани! — изкрещя Трангх, но дръпна ръката си от гърлото му.

Крис едва не припадна. Главата му, приведена над тялото на Сийв, потрепери, докато гърдите му се повдигаха, поемайки огромни глътки въздух.

— Все още мога да те убия.

— Знам — прошепна дрезгаво Крис. — Никога не съм се съмнявал. — Но когато събра достатъчно сили, за да вдигне глава, видя сълзите, които се търкаляха по бузите на Трангх.

— Позволи ми да предам Сийв на някой, който ще се погрижи да го откара в болница.

Трангх посегна и го сграбчи за ръката. Крис остана неподвижен. Инстинктивно се досещаше, че само ако напрегне китката си, виетнамецът ще я пречупи като суха клонка.

— Чуй ме. Чуй какво ще ти кажа и ще разбереш защо съм тук. В дните на войната, когато познавах твоя брат и Дансър, аз слугувах на режимите както на Севера, така и на Юга. Бях шпионин и шпионирах шпиони, докато накрая вече не знаех кои са истинските ми господари. По това време донасях за всичко и си затварях очите пред последиците за Севера и Юга. Приличах на пусната от лък стрела, от която стрелецът очаква да отиде твърде надалеч и която поради това не среща друга цел, освен земята.

Аз срещнах земята, но дори и тя не пожела да ме приеме. Исках да умра, но оживях. Докато други, които много повече от мен заслужаваха да живеят, умираха в нозете ми от моята ръка.