Эрик Ластбадер - Френска целувка

— Но няма да стоя в една стая с него.

— Ела, скъпа — каза Морфея, като я хвана за ръката. — Ще те настаня другаде.

Воже понечи да възрази, но видя израза на лицето на Морфея и размисли. Ръката му, протегната в знак на предупреждение или молба, падна и се удари в бедрото му.

— Тя разби сърцето ми — каза той, когато Морфея и Сутан излязоха от стаята.

Крис, който го наблюдаваше внимателно, отвърна:

— Ако Сутан има нещо общо с това, мосю Воже, то причината е изцяло у вас.

Без да обръща внимание на болката в хълбока си, Мън се втурна нагоре по стъпалата и профуча покрай Ма Варада във вестибюла. Обърна се, за да затръшне вратата в лицето й, но тя вече се бе вмъкнала вътре след него. Дали защото искаше да я изолира, за да я защити, или защото все още й нямаше доверие?

Той сложи пръст на устните си и й направи знак да не се отдалечава от вратата. Намираха се в слабо осветено преддверие. Върху нисък скрин в стил „Луи XIV“, отрупан като сватбена торта с украшения от позлатен бронз, бе поставена кристална купа, пълна с клонки кучешки дрян, традиционния предвестник на пролетта. На стената вляво висеше фламандски гоблен, гъмжащ от трескави ловци и озъбени кучета, обградили окървавен елен.

Пред тях стълбище от полиран дъб водеше към втория етаж. Там светеше лампа, в чиято светлина върху стъпалата се появи изрязана като с нож сянка на човек.

— Ма Варада?

Гласът на Магьосника извика в съзнанието на Мън поток от образи и събития. Той се отърси от тях и даде знак на Ма Варада.

— Да? — Дали долавяше в тона й дързост, или примирение?

— Качи се горе.

Мън я погледна и устните й беззвучно му казаха една дума: „карма“.

Той навлезе в разкривената сянка, която сякаш се движеше заедно с него, скривайки светлината.

Мъжът, който стоеше горе, му беше напълно непознат и държеше в ръката си автоматичен пистолет „Берета“.

— Здравей, Мън — каза Магьосника. — Видях те, когато излезе от колата. — Над рамото му се забелязваше портрет на пълен човек в пурпурна мантия, вероятно принц или крал, розов и самодоволен.

— Какво е станало с теб? — попита Мън, макар да не беше особено трудно да се досети.

Магьосника махна с пистолета си и той тръгна по коридора, покрай портрета на прехранения монарх, докато влезе в светло боядисана стая. На мраморната полица над камината звучно тиктакаше орехов часовник. Два прозореца гледаха подобно на очи към тясната уличка и нататък, към войнствените статуи на площад „Трокадеро“. Върху богато украсения скрин беше отворен съвсем съвременен куфар от парашутен плат, от който се подаваха риза и панталони. Дрехите на Магьосника. За къде ли заминаваше?

— Умрях — каза той, — и се родих отново. Животът всъщност се създава доста лесно, когато познаваш нужните хора и те разполагат с неограничено количество пари.

— ЦРУ.

— О, Господи! — Магьосника се засмя. — Не, не. Управлението се ръководи от купчина скръндзи, които не правят разлика между пари и влияние. И сега е същото, както по времето, когато работех там. Но това, драги ми Мън, беше много отдавна.

Мън си помисли, че хирурзите бяха дали на Върджил идеалното лице. Той можеше да се крие зад безизразната му външност, която, подобно на маска, се подчиняваше по-скоро на неговите команди, отколкото на чувствата му.

— Сбогувах се с ЦРУ през 1972-ра. Беше несравнимо усещане. Сякаш се отървах от четиригодишен запек или се измъкнах от чистилището — впрочем ако питат мен, Виетнам беше тъкмо това.

— И къде отиде? — Мън не гледаше в пистолета. Пред очите му бе джунглата, каменните стени на Ангкор, Вишну, богът на съзиданието и разрухата.

— Това ли си дошъл да разбереш, драги ми Мън? За бога, надявам се, че не си чак толкова глупав.

Не пистолетът бе източникът на смъртта, а човекът. Но погледът бе неспособен да проникне зад пластмасовото лице на Магьосника.

— Вярно е, че в началото обичах ЦРУ. Но това се дължеше главно на моята наивност. Виждах в тях — а оттам и в себе си — съвременно превъплъщение на Тексаските рейнджъри 52 52 Конни отряди, участвали във войната с Мексико и Гражданската война — Б.пр. , една традиция на мъжество и твърдост. В онези дни вярвах, че ЦРУ защитава нещо важно и неповторимо. Все пак, аз познавах историята на „Тайните служби“, великите дела, които тази организация е извършила за Америка през Втората световна война.

Мън трябваше непрестанно да си напомня колко е опасен този човек, какво бе сторил той с Тери. Лицето на Магьосника излъчваше доброжелателност. Когато се усмихнеше, изглеждаше невероятно, че би могъл да причини вреда на живо същество. Той притежаваше онази сила, към която така се стремят азиатците. Беше съсредоточен, в състояние на пълен самоконтрол. В известен смисъл, сега той бе много по-близо до Изтока, отколкото по времето, когато Мън бе воювал с него в Индокитай.