Эрик Ластбадер - Френска целувка

Мън си представяше как се завръща в Саджаинг заедно с Ма Варада. Мислеше си за ярко боядисаните стени на храмовете, за отказа от желания, необходим, за да се достигне нирвана. За един живот, преминаващ в съзерцание и служба на другите; за лика на Буда, обвит в мъгла от тамян и кардамон.

Но ако всичко това бе невъзможно, той нямаше да се противи. Карма. Желанието му за този нов-стар живот, макар и да диктуваше всички негови настоящи действия, само по себе си бе пагубно.

— И досега не знам — рече Мън, — дали тя ми казваше истината, или лъжеше.

Той с удоволствие видя мигновения изблик на гняв, проблеснал в очите на Магьосника. Както сам бе казал преди малко, той не обичаше да издава тайни.

— Това не е важно. Само след миг вече няма да има никакво значение за теб.

Усещайки приближаването на смъртта, Мън каза:

— Правиш ми добрина, може би единствената, която си сторил през живота си. При следващото си прераждане ще се помъча да изкупя греховете си от този живот, ще се стремя да върша само добри дела.

Магьосника се намръщи, но причината не беше в думите на Мън, както той си помисли отначало. Вниманието на Магьосника бе насочено към отворената врата.

На прага стоеше Ма Варада и държеше в ръката си пистолет „Берета“, точно копие на неговия.

— Хвърли го на земята — каза тя, — или ще те убия.

— Къде е Логрази?

— Той беше глупав и слаб — отвърна Ма Варада. — Ударих го и той падна. Тогава му взех пистолета, отворих му устата и пуснах един куршум през небцето в мозъка му. Нали ти ме научи на този начин?

Магьосника кимна.

— Ма Варада? — каза той.

— Да?

Той я застреля без въобще да отмества дулото на пистолета си. С разтворени като в почуда очи, тя отхвръкна назад и се блъсна в стената на коридора. Над мястото, където биеше сърцето й, разцъфна петно от кръв.

— Това пък е друг начин — каза Магьосника.

Мън вече се движеше. Магьосника трябва да го бе видял с ъгъла на окото си, защото в последния момент предприе ответно движение. Но не беше достатъчно бърз. Лицето на Мън се сгърчи от болка, когато той изхвърли крака си напред и върхът на обувката му улучи Магьосника в слабините.

Той падна на колене и Мън му нанесе силен саблен удар отстрани по врата. Нервният възел мигновено излезе от строя и Магьосника се строполи настрани, временно парализиран.

Мън сграбчи пистолета и като преобърна тялото, натика дулото му докрай в зейналата уста. Пръстът му се напрегна на спусъка.

Често си бе представял този момент, неведнъж го бе виждал в сънищата си. При това винаги го бе изпълвала мисълта за Тери, за изравняването на везните, теглени от древните символи на доброто и злото, Хануман и Равана. Но сега, след краткия си престой в Саджаинг, Мън съзнаваше, че не той трябва да вземе това решение. Не на човека, а на боговете принадлежеше правото да възстановяват равновесието на блюдата.

С други думи, за Мън беше съзерцанието, службата на хората и добрите дела. Не и убийството. Убийството бе грях, който той не можеше повече да извършва. Буда беше прав. Нямаше такова нещо като човешка душа, защото съществуването на душа означаваше своего рода неизменност. А духовната същност, както го бяха учили някога в „кяунга“, манастирското училище в Саджаинг, се намираше в състояние на вечно движение. Едва сега той постигаше цялата дълбочина на тази истина.

Това беше един нов Мън, възкръснал от пепелта на стария. Не изпитваше желание да убива, нещо повече, не виждаше нужда да го прави.

Той пусна „Берета“-та и се изправи. Пистолетът остана да стърчи от устата на Магьосника като някакъв странен металически знак.

Мън излезе в коридора и приклекна до изцапаната с кръв стена. Проверката потвърди онова, което инстинктът вече му бе казал. Ма Варада бе мъртва. Върховете на пръстите му докоснаха страните, устните, клепките й. Ресниците й бяха мокри от сълзи.

Спомни си как я бе свалил от разпятието на генерал Киу и се замисли за момент за живота, който бе водила, и прераждането, което я очакваше. После се върна в стаята и бързо прерови куфара, търсейки някакви указания за това накъде заминаваше Магьосника. Намери билетите, огледа ги и кимна. Можеше ли въобще да има съмнение? Претърси внимателно къщата за „Гората от мечове“, но от нея нямаше и следа. Върна се при куфара и погледна още веднъж билетите. Миг по-късно вече не виждаше, нищо в стаята.

Слухът му се изпълни от монотонните песни и медните гонгове, призоваващи вярващите на молитва, и той също се помоли. Но дали за себе си, или за Магьосника и той самият не знаеше.