Эрик Ластбадер - Документът Катей

Шигео Накажима беше обвинен в гавра с труповете на противника по време на битката за Окинава и разстрел на място на всички ранени пленници. Тези трупове са били ограбвани и събличани до голо, а след това кастрирани.

Досиетата на тези двамата бяха изпълнени с факти за гавра и насилие, от които на човек неволно започваше да му се повдига.

— Това не са хора, а чудовища — не издържа в един момент Джонас, а Филип мълчаливо кимна с глава.

Тревожеше се от изобилието на престъпленията, събрани в разузнавателния доклад. Също и от подробностите, с които се описваше всяко едно от тях. Трудно му беше да повярва, че такива чудовища са успели да скрият всичко от разследването на военния трибунал. Изпълни заповедта по ликвидиране на първия японец в списъка, но съмненията продължаваха да разяждат съзнанието му. Нещо не пасваше, нещо не беше наред. Сега, заел се с подготовката на втората задача, съмненията отново се появиха, още по-силни и още по-настоятелни.

Къщата се намираше в Мацугая, северно от центъра на Токио, непосредствено до парка Уено. Фасадата й можеше да се види само от непосредствена близост, добре прикрита зад буйната растителност. Филип остави колата и измина последните няколко преки пеша.

Проникването вътре не представляваше проблем. В знак на любезност той се спря на прага и изхлузи мокрите от тревата обувки. По татамите, покриващи подовете в японските домове, не биваше да се ходи другояче, освен бос или по „таби“ — традиционните чорапи с отделен палец, които наподобяваха ръкавици. Филип носеше именно такива чорапи, тъй като знаеше, че босото стъпало винаги оставя следи от мазнина и пот върху рогозките от камъш.

Внимателно плъзна встрани рамката на прозореца от оризова хартия. Пристъпи в спалнята на Накажима, полагайки крака точно един пред друг. Чорапите му позволяваха да усеща рогозката под краката си и чувствително увеличаха стабилността му. Тъмнината в помещението беше смекчена от запалените свещи под ритуалните транспаранти в градината. Така Накажима помагаше на семейните духове, в случай че решат да му направят неочаквано нощно посещение.

Но тази вечер беше решил да го посети друг, съвсем различен дух.

Светлината беше достатъчна, Филип видя тялото на Накажима, кротко изпънато под одеялото. Придвижи се безшумно по татамито, спря зад главата на домакина и бавно коленичи.

Накажима лежеше по гръб. Филип се пресегна и внимателно повдигна чаршафа. Започна да го усуква, превръщайки го в дебело въже, после го вдигна на сантиметър от лицето на спящия.

Изправи се на крака, пое дълбоко дъх и с цялата си сила стовари усукания чаршаф върху лицето на Накажима. Притисна двете му страни с коленете си и ръцете му останаха свободни. Накажима приглушено изкрещя, тялото му се изви нагоре. Ръцете му се насочиха към възглавницата, сякаш искаха да открият нещо от особена важност. Оръжие? Филип погледна надолу. Не, някакво късче хартия. Отново съсредоточи вниманието си върху жертвата.

Краката на Накажима започнаха да ритат, петите шумно блъскаха в натъпкания със слама дюшек. Тялото му се гърчеше в отчаян опит да се освободи, никак не му се искаше да каже сбогом на живота.

Филип усили натиска и зачака края. Пръстите на Накажима конвулсивно смачкаха листчето хартия, което бяха сграбчили. После бавно се отпуснаха, ръката безсилно увисна. Филип повдигна дебелото въже от усукания чаршаф и надникна в безизразните очи под него.

После, бавно и внимателно, разгъна чаршафа, приглади го с ръце и го остави в положението, в което го беше заварил. Вече се извръщаше да си върви, когато очите му попаднаха на листчето хартия до ръката на мъртвеца. Защо беше посегнал именно към него в последния си миг? Толкова ли е важно? Сякаш искаше да го скрие, или пък да го унищожи…

Наведе се и издърпа хартията от вкочаняващите се пръсти. Пристъпи към прозореца и започна да чете йероглифите.

Беше писмо, което Филип прочете два пъти един след друг. Изпита чувството, че някой го е залял с ледена вода. Всичките му съмнения относно целите на задачата, която им бяха поставили, изведнъж изскочиха на повърхността на съзнанието му. Какво направих, Господи, безмълвно се запита той.

Натика писмото в джоба си и напусна къщата. Скрит в листата на дърветата, невидим кос лееше нежните си трели.

Миниатюрните свещички под ритуалните транспаранти продължаваха да примигват, оризовата хартия на вратата меко проблясваше…

На следващия ден Лилиан и Филип се ожениха. Времето беше хладно и ясно, влажната задуха на отминалата нощ беше прогонена от силен северен вятър. Откъм руините на Сумида долиташе боров аромат, примесен с миризмата на изгоряло. Като някакъв символ на миналото, преживяно от изстрадалата страна, като надежда за бъдещето.