Эрик Ластбадер - Документът Катей

Лилиан беше облечена в тъмносиньо костюмче. Венчална рокля беше немислима, тъй като никъде в страната нямаше тюл и дантели. Но на главата си носеше шапка с воалетка, която се спускаше над горната част на лицето й и го правеше почти невидимо за хората, поканени на церемонията. Вървеше бавно, стиснала ръката на баща си.

Генерал Хадли, едър хубавец с посребрени мустаци и розови бузи, беше облякъл най-новата си униформа. „Обувките му са толкова излъскани, че мога да се оглеждам в тях, докато си слагам вратовръзката“, помисли си Филип.

Съпругата на генерала — дребна и стегната жена на средна възраст, се разплака на глас, когато Лилиан каза своето „да“. Генералът, седнал до нея на първия ред с ръце в скута, беше неподвижен като статуя. По нищо не личеше дали се вълнува от церемонията.

Но на банкета след това той се приближи до Филип и енергично разтърси ръката му:

— Моите поздравления, синко. Гордея се, че ставаш член на семейството ми — забелязал недоумението върху лицето на Филип, той избухна във весел смях. — Да не мислиш, че не съм направил необходимите проверки? Още когато разбрах, че се виждаш с детето ми, наредих да ти направят такова пълно разследване, че сега мога да ти кажа дори колко често переш жокейските си панталони!

Поведе Филип към един от тихите ъгли на залата и понижи глас:

— Двамата с Джонас Самартин сте свършили чудесна работа в Тихоокеанския регион. А сега тук, в Япония, продължавате да изпълнявате дълга си… Бъди спокоен, зная точно каква е задачата ви в момента. Тя едва ли ще ви донесе обществено признание, затова искам да подчертая, че всички ние — отговорните фактори на окупационната власт, високо я ценим.

— Благодаря, сър — промълви Филип и инстинктивно потърси с очи Лилиан. Откри я редом с майка си, заобиколена от хора, които им поднасяха поздравленията си. След завръщането си от дома на Накажима не можа да заспи. Дълго се колеба дали да покаже писмото на Джонас. На два пъти дори вдигна слушалката да му се обади, но после я поставяше обратно на вилката. Джонас беше невероятно умен, Филип никога не се беше надявал, че може да се сравнява с него. Но той си беше човек от Уест Пойнт, винаги се придържаше към устава, изпълняваше безпрекословно поставените задачи. Когато се налагаше да се наруши някоя заповед или правило, той неизменно прехвърляше тази отговорност върху Филип…

— По дяволите, Фил — често казваше Джонас. — Светът не може да съществува без ред. Заповедите просто трябва да се изпълняват и толкоз. Понякога обаче имам чувството, че ти си истинска опасност за армията! — после на лицето му се появяваше широка усмивка: — Но какво да те правя, като си от хората, които никога няма да бъдат в крак!

Общо взето нарушенията на устава бяха дребни, последиците им никога нямаха решаващо значение. Филип просто ги приемаше като проява на свободолюбивия си дух и никога не им отделяше кой знае какво внимание. Но сега положението беше коренно различно. Ако подозренията му се потвърдят, това ще означава, че цялата им мисия в Япония се гради върху една лъжа. Не можеше да прецени дали тази лъжа е рожба на полковник Силвърс — техния пряк началник, или и той е бил заблуден от някое друго, очевидно високо място.

Обичаше Джонас и беше готов да му довери живота си, но в момента съзнаваше, че не бива да го запознава със съдържанието на писмото. Какъвто си е дисциплиниран, той положително ще докладва на Силвърс. А това не бива да става, преди да се разбере ролята на полковника в цялата фалшификация. По тези причини Филип реши да запази мълчание.

Но как да действа самият той? Това беше въпрос, на който не успяваше да намери отговор. Сега му хрумна нещо, което може би щеше да го освободи от раздвоението.

— Бих ви помолил за една услуга, господин генерал — колебливо промълви той. — Ако не възразявате, разбира се…

— Насаме можеш да ме наричаш Сам, синко. Вече си член на семейството.

— Да, сър. Добре… Имам известни съмнения по отношение на сегашната си задача… Искам да разбера повече за произхода на поверителната информация, която се отнася до набелязаните цели. Смятате ли, че ще можете да ми помогнете?

Хадли взе две чаши с шампанско от подноса на минаващ край тях келнер и подаде едната на Филип.

— Защо не помолиш за това прекия си началник? — попита той. — Силвърс е човек на място.

— Опитах се, сър — поясни Филип. — Но се сблъсках с каменна стена.

— Виж какво, Фил. Не си от вчера в ЦРГ, знаеш правилника. Информацията се разпределя по принципа на необходимото познание. След като Силвърс не ти е помогнал, значи е преценил, че така трябва.