Эрик Ластбадер - Документът Катей

Светкавично се сви, притисна глава в стомаха си и се претърколи напред. В момента най-трудното беше да се раздели със сабята. Но животът му висеше на косъм и може би затова прозря намеренията на противника е кристална яснота: той беше замахнал с катаната си странично, в опит да отсече главата му.

Стовари се с цялата си тежест върху сянката, усети как тя полита и пада отгоре му. Една ръка направи опит да прекъсне притока на кислород до дробовете му, притискайки длан до носа и устата му. За миг го завладя чувство на клаустрофобия, в следващия тялото на противника го затисна. Усети натиск в опашната кост и прозря намеренията му — онзи искаше да го отмести от себе си на разстояние, достатъчно за нанасянето на къс, но мощен ритник. В гърлото или тила, според положението на тялото му. Това щеше да бъде краят. Прекъсване на артерия или счупване на вратни прешлени.

Майкъл си помогна с лакти, за да удължи действието на инерционните сили. Трябваше да продължи да се търкаля, за да не изложи на показ нито една от уязвимите точки.

Но плещите му опряха в килима, противникът се стовари отгоре му с цялата тежест на тялото си, лицето му остана незащитено. Подуши химикала още преди да усети докосването на парчето плат. Задържа дъха си, но въпреки това усети разяждащата миризма в ноздрите си.

Безумно много му се искаше да използва ръцете си, но съзнаваше, че в момента, в който раздвижи лакти, тялото му ще бъде изложено на риска да получи смъртоносен ритник. А така, както беше свит на кълбо, краката му бяха напълно неизползваеми.

Специалната подготовка му позволяваше да не диша доста по-дълго от обикновените хора, но и неговите възможности не бяха безгранични. Очите му виждаха само разкривени сенки, ушите му улавяха единствено тласъците на кръвта в собствените му вени. Напрегнал до крайност физическите резерви на тялото си, той не можеше да разсъждава. В главата му ехтеше пронизителен звън. Безгласният писък, който предхожда загубата на съзнание и окончателното поражение.

Някак странно, с ослепителна яснота си спомни за начина, по който беше започнал този двубой. Посичащият удар с катаната беше грешка, може би фатална… Проигра ситуацията в помръкващото си съзнание, направи опит да си представи какво би станало, ако беше спазил докрай наставленията на Цуйо. За да отбиеш успешно атаката на врага, духът ти трябва да се концентрира в една-единствена точка — там, където ръцете ти се сключват около дръжката на катаната.

Потъваше все по-дълбоко в света, в който волята престава да действа, в който престава да действа и разумът. В света, в който дори Пътят губи своята сила…

ЗИРО.

Не искаше да отива в този свят.

— Одри!!

Безмълвен вик, по-черен дори от мрака, който се спускаше над съзнанието му. Вече не можеше да контролира тялото си. Продължаваше да се бори, но не знаеше какво точно върши. Помътнял от химикалите, с които беше напоено притиснатото до устата му парцалче, умът му неволно започна да гради някакъв странен свят, увиснал между кошмарите и загубата на съзнание.

Плуваше в несъществуващо море, летеше в несъществуващо небе, вкопчваше се в скала, която не беше скала… Новият свят на Майкъл.

Свят, който бавно помътня, после потрепна и изчезна. Остана му единствено усещането, че пада в бездънна, дълбока пропаст…

Токио/Тихоокеански регион

Детството на Филип Дос премина в една ферма, разположена в най-западната част на щата Пенсилвания, близо до Латроуб. Природата тук беше великолепна — гъсти гори, вълнисти хълмове и кристално бистри езера.

Семейство Дос се занимаваше с отглеждане на пилета. Работният ден започваше в четири и половина сутринта и приключваше след залез-слънце. Тежък и неблагодарен, зле заплатен труд. Бащата на Филип беше принуден да се бори с непрекъснато нарастващите цени на зърното за изхранване на пилетата, болестите и силната конкуренция на големите птицекомбинати. Но старият Дос не умееше да върши друго и беше доволен, че успява да изхрани семейството си и все още не е банкрутирал.

Филип мразеше фермата. Мразеше вонята на птичи изпражнения, мразеше кръвта при процеса на клането, мразеше еднообразието на живота. В замяна на това изпитваше дълбоко възхищение от природата наоколо. С часове наред съзерцаваше синеещите се в далечината хълмове, редовно изминаваше пеш няколкото мили, които деляха фермата от железопътната гара Ери Лакуана и там с трепет очакваше пристигането на товарните влакове, ритмично потракващи по релсите. Много обичаше влаковете. Често сънуваше мощните локомотиви, пронизващи мрака с жълтеникавите си очи, чуваше пронизителната им свирка, виждаше как косовете излитат вкупом от електрическите жици, уплашени от огромното, бълващо черен дим чудовище.