Эрик Ластбадер - Документът Катей

Все още не зная дали съм постъпил правилно. Но това е краят, Оди, в това съм абсолютно убеден. Краят на досегашния живот на нашето семейство, какъвто и да е бил той. Добър ли е бил? Лош ли? Не зная и едва ли някога ще узная.

Когато тази картичка пристигне при теб, подобно на пусната в океана бутилка, просто я прочети и изхвърли. Зная, че няма да ти се иска, но те моля да го направиш. За известно време няма да си в състояние да разбереш защо те моля да сториш това, но после всичко ще дойде на мястото си.

Време е да тръгвам. Дългът ме зове, дори тук, в рая. Струва ми се, че този рай е особено подходящ за края.

Когато видиш Майкъл, кажи му да мисли за мен, докато пие зеленият си чай. Нека го изпие от моята порцеланова чашка. Винаги се е възхищавал от нея. Спомних си за онова място, на което вие двамата едва не загинахте. Уви, дори през лятото там няма жерави.

Одри препрочете този текст толкова много пъти, че го запомни наизуст. Не го разбираше, но той беше последното послание от баща й. Беше прав — не й се искаше да изхвърли картичката. Взе я в ръка и бавно влезе в банята. Сгъна тънкото картонче на две и го постави в шкафчето за лекарства, зад кутията с дамски превръзки. После бързо и почти панически, без да си дава време за размисъл, отново го измъкна навън, накъса го на ситни парченца и го пусна в тоалетната чиния.

Прочитането на текста сякаш увеличи безпокойството й от ужасния кошмар, който беше сънувала. Не беше в състояние да сподели съдържанието на картичката с Майкъл точно по начина, по който не беше в състояние да я унищожи, поне в първия момент. Сега вече си даде сметка, че трябва да го стори. Беше казала на Майкъл за последната картичка на баща си. Реши на сутринта да му предаде и съдържанието й.

Успокоена от взетото решение, тя се върна обратно в спалнята и се насочи към леглото. В същия момент нощната лампа примигна и угасна. Тя натисна бутончето, но нищо не се случи. Господи, точно сега ли трябваше да изгори тази крушка!

Сви крака и опря колене в гърдите си. Наоколо цареше непрогледен мрак. Струваше й се плътен, чувстваше тежестта му върху клепачите си. По същия начин, по който чувстваше думите на баща си по време на кошмарния сън. Отчаяно й се прииска да има светлина. Реши да стане и да слезе в хола. Там, в един от шкафовете, имаше резервни крушки. Но усилието да стори това й се стори прекомерно, парализира се само мри мисълта, че трябва да се придвижва в тъмнината.

Изведнъж ахна и напрегнато се надигна. Стори й се, че чу някакъв звук. Или това беше ехото от кошмарния сън? От мрака и странната среща с баща й? Двете неща й се струваха еднакви. Светът, в който живееше, беше изпълнен с непрогледен мрак. Сетивата й бяха притъпени за всичко, не бяха в състояние да приемат не само вътрешния смисъл, но дори и физическите очертания на обектите.

Нощта е време за слушане.

Нали така беше казал баща й? Някога, в далечните детски години? Помнеше го да влиза в стаята, дочул уплашените й викове. Сядаше на ръба на леглото и тя веднага се успокояваше. От тялото му се излъчваше топлина, тя почти моментално се унасяше в сън. Представяше си Коледа, в огнището пропукваха борови пънове, стаята се изпълваше от аромата на запалена смола. Тогава къщата беше топла и уютна, изпълнена с подаръци…

— Нощта е време за слушане, Оди — шепнеше баща й. — За слушане и красиви сънища… За опосуми и таралежи, излезли да се поразходят; за жаби и саламандри, плуващи в отрупано с красиви лилии горско езеро; за червеношийки и дроздове, припичащи се на слънце по клоните на дърветата, тях трябва да слушаш, Оди…

Но годините отминаваха, мракът постепенно се изпълни с друго, доста по-страшничко съдържание. Дяволът слиза на земята единствено нощем. Вампирите търсят оголените шии на беззащитните си жертви. През прозорците се промъкват маниакални убийци, които първо изнасилват своята жертва, а след това я разпарят с остър нож…

— Ох! — неволно потръпна Одри. Какво се опитва да направи? Нима иска сама да се изплаши до смърт? Остатъците от кошмарния сън продължаваха да висят в мрака на нощта. Плътни като дим от запален мъх, те кръжаха над главата й като гигантска паяжина, от която нямаше измъкване.

Тъмнината. Слабото й място. Трябва да се научи да го преодолява. Направи върховно усилие на волята, стана от леглото и се насочи към вратата. Натисна бравата и започна да се спуска към хола. Ще вземе нова крушка и ще се върне, какво толкова страшно има в това?