Эрик Ластбадер - Документът Катей

„Дали не съм луд, за да мисля изобщо за това предложение?“, запита се Майкъл. Изведнъж му се прииска Цуйо да е жив, да поговори с него, да поиска съвета му. А после, с внезапно насълзени очи, той съзна, че иска да общува не с Цуйо, а с родния си баща. Иска го отчаяно много. „Кога изтече всичкото това време, татко? Кога се изтърколи животът? Къде изчезна ти ?“

Тръсна глава, изостави позицията лотос и се върна в леглото. В стаята цареше пълен мрак, завесите не помръдваха. Откъм река Потомак идваше тежък, напоен с влага въздух. Някъде далеч проблесна светкавица, последва я тежкият тътен на едва чута гръмотевица…

После Майкъл потъна в неспокоен сън. Доста по-късно щеше да си даде сметка доколко вълнението е попречило на ясната му концентрирана мисъл.

Положително това вълнение беше причината да не обърне внимание на пълния мрак, който цареше около къщата. Охранителните прожектори бяха изключени.

Одри вдигна пистолета, прицели се и стреля в лявото око на баща си. Но той, вместо да падне, започна да й говори:

— Мога да ти дам целия свят!

Устните му, сини като водите на океана, изобщо не помръдваха. Странен, свистящ звук придружаваше думите му.

Беше облечен в костюм с жилетка, която наподобяваше стоманена броня. Там, където го докосваха лунните лъчи, материята хладно проблясваше. Юмруците му бяха скрити зад специални ръкавици за фехтовка, дясната му ръка стискаше сабя от странно черен, сякаш току-що отлят метал. В лявата държеше копие с дръжка от слонова кост, острият му връх блестеше, сякаш покрит с необработени диаманти.

— Ето ти небето и земята.

Дупката на мястото, пронизано от куршума, изведнъж изчезна. Вместо нея се появи черна превръзка с нарисувано око.

— Давам ти ги, Оди.

Ръцете му се протегнаха напред, оръжията подканящо се поклатиха. Зад фигурата му изригна гейзер бяла пара, която разроши косата му и започна да го скрива от погледа й.

— Какво си ми дал досега? — попита тя. — Какво изобщо си ми дал някога? — сравнен с гръмотевичното ехо на думите му, нейният глас изглеждаше тих и неубедителен. Вероятно защото се задавяше от яростта, нахлула в душата й.

— Бях ослепен от враговете си — рече той и пристъпи напред с нечовешка пъргавина. — Опитаха се да ме убият, но само ме раниха.

— Аз стрелях по теб, татко! — изкрещя Одри. — Мразех те за всичко, което пропусна да направиш за мен! Никога не беше тук, когато имах нужда от теб! Никога не си мислил за мен! Интересуваше те единствено Майкъл. Него изпрати в Япония, само неговото бъдеще те интересуваше! Обграждаше го с внимание дори когато те нямаше. Отскачаше до Япония да проверяваш как върви обучението му, постоянно мислеше за него! Защо? Защо? Защо? Вече си мъртъв и не мога да те попитам. Не мога дори да ти се сърдя, без да ме обземе дълбоко чувство на вина. Толкова дълбоко, че ми се иска да умра!

— Но аз още не съм мъртъв, Оди.

Дали казва това, защото не я чува? Или защото не го е грижа за нея?

Изпаднала в ужас, Одри запуши ушите си с ръце.

— Стига! Престани!

Никаква полза. Думите му проникваха през плътта й и там се взривяваха с болезнена, сякаш причинена от електрически ток, енергия. Ръката му с черната сабя се повдигна, острието й избухна в ярки пламъци. После вдигна и копието, дъждовните капки се стекоха от блестящия връх.

— Имам да ти разказвам много неща.

При всяка негова дума тялото й се разтърсваше.

— Имам много неща да ти дам.

Мяташе се като риба, захапала въдицата, тялото й се гърчеше от остра вътрешна болка, която никога нямаше да я напусне.

После започна да пищи.

— Оди, изслушай ме!

Гласът му прогърмя с гръмотевична сила.

— Оди! Оди-и-и…

Одри подскочи и се надигна от леглото. Сърцето й бясно препускаше, ръцете й неволно го притиснаха. Чуваше как кръвта препуска във вените й, цялата беше потънала в пот.

Мракът я обгръщаше като тежък облак. Протегна ръка и включи нощната лампа до леглото. После извади пощенската картичка на баща си. Беше пристигнала преди няколко дни. Тя я прочете и скри в чекмеджето на масичката. След известието за неговата смърт вече не беше в състояние дори да я погледне. Но сега изведнъж й се прииска да я вземе в ръце, да я прочете от начало до край, да я притисне до гърдите си като талисман, който ще я предпази от ужасните кошмари.

„Скъпа Оди,

Намирам се на Хавайските острови. За пръв път в живота си съм наистина сам. Само златистият въздух ми прави компания. Поне така си го представям. Животът има странната способност да преобръща наопаки всички надежди и мечти.