Эрик Ластбадер - Документът Катей

— Много ми се иска… — Филип Дос млъкна за момент, адамовата му ябълка развълнувано подскочи. Преодоля напора на чувствата и тихо добави: — Много ми се иска да видя картините ти… Някой ден… — извърна глава встрани, помълча малко, от устата му се откърти тежка въздишка: — Майкъл, искам да знаеш, че бих те разбрал… Бих приел всички обвинения за живота, който ти предложих… И ще се оттегля в момента, в който кажеш, че не искаш да имаш нищо общо с мен…

— Престани! — извика Майкъл. — Не искам да те слушам повече! До гуша ми дойде от разумните ти доводи!

— Просто искам да знаеш, че има и още нещо — упорито продължи Филип. — Насоката на твоя живот имаше точно определена цел. Както и смъртта на Джонас… За нещастие те бяха необходими…

— Знам, знам! — изръмжа Майкъл и нетърпеливо натисна педала на газта. — Проповедите на свети Филип!

— Бесен е — промълви Одри, докато колата потегляше с остро свирене на гумите. — Сякаш наистина те мрази!

Филип проследи с поглед бързо отдалечаващата се кола, сви рамене и обърна гръб на дъщеря си.

— По-добре да идем да си запазим стаи — промърмори той. — След два дни трябва да отлетя за Токио.

— Толкова скоро? — изненадано го погледна Одри.

— Искам да ида — целуна я по бузата Филип. — Освен това там ме очакват…

— Мичико?

— Тя също, но има и други… Жожи се нуждае от помощта ми, вече той е оябун на клана Таки… Високопоставените членове на Джибан трябва да бъдат арестувани, иначе могат да направят още много пакости… А дори и след това нещата трябва да бъдат под контрол. Единствено кланът Таки е в състояние да блокира всяка проява на непокорство и вероломство… Защото не бива да се заблуждаваме, че с ликвидирането на Джибан ще умре и идеологията на нейните лидери… В много отношения днешната обстановка в Япония прилича на тази, която съществуваше непосредствено след края на войната. Аз и Мичико трябва да помогнем на Жожи. Така, както помогнахме на баща му преди години…

— Но Мичико е омъжена — възрази Одри. — Какво ще стане с вашите отношения?

— Не зная — поклати глава Филип. — Можеш ли да имаш някакви гаранции, когато става въпрос за жив човек? Между нея и Нобуо никога не е имало чувства, бракът им е резултат от договорката между две могъщи фамилии и има стриктно делови характер. Но ако Мичико напусне Нобуо, той ще бъде безнадеждно компрометиран в очите на обществеността. Тя никога не би го сторила, а и аз не бих я молил за подобно нещо. Ще оставим нещата да следват естествения си ход…

Взеха багажа си и влязоха във вестибюла на хижата. Филип безпомощно я наблюдаваше.

— Съжалявам, че стана така — промълви той. — Много бих искал нещата да се развият по друг начин, но това съм аз… Не бях особено добър съпруг, предполагам, че и като баща не ме е бивало…

— Не говори така — тръсна глава Одри. Беше получила баща си обратно от небитието, нищо на света не можеше да я накара отново да го изгуби. — Никога вече не казвай такива неща!

— Но те са истина и ти прекрасно го знаеш — настоя той. — Не приемеш ли тази истина, никога няма да се отървеш от болката и гнева спрямо мен…

— Не искам да ти се сърдя за нищо.

— Но ми се сърдиш, Оди — поклати глава Филип. — И това е съвсем естествено. Просто искам да ти кажа, че те разбирам. Също и Майкъл. Зная какво се крие зад болката и гнева. То ще си остане там, дори когато тези емоции изчезнат…

Одри се извърна към него, очите й потънаха в неговите.

— Татко — прошепна тя. — Мислиш ли, че мама някога ще се върне?

— Честно казано, не — поклати глава Филип.

— Боже Господи — разплака се Одри. — Все ми се струваше, че ще се върне… Ще й стане мъчно за нас, ще направи всичко възможно да бъдем заедно… А сега… — главата й се вдигна към лицето на Филип: — Сега я няма, отиде си завинаги! Сякаш е мъртва!

— Зная, Оди… Зная, че е така.

— Не мога да повярвам — унесено, сякаш на себе си промълви тя. — Поне в момента… Сега предпочитам да си представям, че тя все някога ще се прибере… Татко, аз трябва да я имам жива в съзнанието си! Не мога да я изключа от живота си просто ей така… Все пак тя не е умряла, нали?

— Направи това, което е най-добро за теб, Оди.

— Ти я мразиш, нали? Мразиш я за това, което е извършила.

Филип се замисли, искаше отговорът му да бъде напълно искрен.

— Не — промълви след известно време той. — Не я мразя. Признавам, че на един етап имах подобни чувства… Иначе едва ли бих успял да се справя със задачата… Но всичко това вече е минало. В момента я съжалявам и това е всичко.