Эрик Ластбадер - Документът Катей

— Не — поклати глава Филип и намести детето върху раменете си. — Това просто е друг живот.

— Беше го написал в картичката си, нали? — погледна го Одри. — Краят на живота, който си водил толкова дълги години…

— Умрях, за да възкръсна — отвърна сериозно Филип и свали детето на пода. — Много ми се иска да забравя прегрешенията от предишния си живот.

— Сега ще пием чай — обади се Мичико. Всичко беше готово. На масичката имаше шест миниатюрни чашки от фин порцелан, димящ чайник и тръстикова бъркалка, във всяка от чашките се поклащаха зелени, ситно нарязани листенца. Ръката й взе чайника и започна да налива. Движенията й бяха бавни, сигурни и натежали от грациозност, очите на присъстващите неволно ги проследиха. Бъркалката се завъртя, листенцата се превърнаха в зелена, гъста и ароматична течност. Първата чашка беше за Филип, следващите — за Майкъл и Одри. Подаде чая на Тори и Илайн, най-накрая обслужи и себе си.

Отпиха първите глътки едновременно, в стаята се възцари тържествена тишина. Дори Тори утихна, почувствала особеното напрежение у присъстващите.

— Искам да чуя какво ще кажете за всичко това — обади се най-сетне Одри и извърна глава към Мичико.

Мичико се извърна към нея, Майкъл си даде сметка, че сестра му едва сега осъзна нейната слепота.

— Не смятам, че в момента моето мнение е най-важното — промълви домакинята. — Първо трябва да изясните отношенията с баща си, а после аз съм готова да отговарям на въпросите ви. Защото наистина имате право да знаете всичко…

— Това не е честно! — тръсна глава Одри. — Как мога да взема отношение, без да зная какво мислите вие?

— Какво мисля аз няма значение — усмихна се Мичико. — Предстои ви да възприемете много неща, животът ви е коренно променен… Не ви завиждам, тъй като този процес ще се превърне в тест за силата на характера ви. Илайн ми разказа как сте спасили живота й и вече имам представа за силата на вашия дух…

— Не мога да кажа дали това е вярно — отвърна Одри, малко объркана от идеята, че някой може да я смята за силен човек.

— Но другите могат — поклати глава Мичико. — Дълго време сте била в опасна ситуация, проявила сте завиден дух и издръжливост. Може би не си давате сметка за това, но околните ясно са го забелязали — на лицето й отново се появи усмивка: — Духът неизменно се проявява в екстремни ситуации…

Отегчена от този разговор, Тори се размърда, направи кратка обиколка на стаята и без колебание се настани в скута на Одри.

— Здравей — усмихна се тя и притисна личицето см до бузата й. Одри несъзнателно я прегърна, после с недоумение поклати глава пред потока от японски думи, с който я заля детето.

— Съвсем неотдавна започна да учи английски — извинително се обади Илайн.

— Май всички ние все още се учим — подхвърли Мичико.

Майкъл не отделяше очи от лицето й. Тя изглежда усети настойчивия поглед, извърна се към него и тихо попита:

— Носите нещо, нали, Майкъл? Подарък ли е?

— Не — поклати глава той и сведе поглед към свещената катана, която беше изтръгнал от изстиващите ръце на Козо Шина предишната нощ. Катаната на принц Ямато Такеру, култовото оръжие на Джибан. Което вече се беше превърнало в символ на разбитите мечи на шепа безумци, което доказваше, че историята на Япония ще продължи да следва естествения си ход.

— Все пак то трябва да символизира нещо, нали? — продължи Мичико. — Всеки неодушевен предмет го прави. Защото е неутрален, свободен от предразсъдъци и предпочитания. Ние сме тези, които му придаваме определено значение. И то се проявява единствено когато предметът се слее с нашето желание, с нашата воля и мечти… Едва тогава тайните и загадките престават да съществуват… — лицето й беше обърнато към него, Майкъл изведнъж изпита странното чувство, че тази сляпа жена го вижда по-ясно от всички присъстващи. — Това ли е причината, поради която носите този предмет тук?

Той си даде сметка, че наистина е така. Сякаш духът на тази жена беше ослепителен слънчев лъч, прогонващ мрака от дълбините на съзнанието му. Ръцете му бавно вдигнаха сабята. Знаеше какво иска да направи, но не беше в състояние да го изрази. Погледна баща си, в главата му изплуваха думите, които би искал да му каже: Получих тази катана от твоите ръце преди много години… Винаги съм мислил, че тя е подарък от теб, едва сега си давам сметка, че е била нещо съвсем друго… Аз съм бил просто пазител на това свещено оръжие… Заклех се да го съхраня и спазих клетвата си… Отнеха ми го, но успях да си го върна обратно… А след това би трябвало да се поклони и да върне оръжието на баща си.