Эрик Ластбадер - Документът Катей

Шина усети близкия край, ноздрите му хищно потръпнаха. Нанесе два светкавични удара от горе на долу, после смени тактиката и се гмурна под защитата на противника си. Майкъл беше зашеметен, ръцете му безсилно увиснаха. Шина отскочи крачка назад и вдигна катаната високо над главата си.

Проехтя изстрел, пистолетът в ръката на сянката изпусна синкаво облаче дим. Шина изкрещя и се хвана за рамото.

Майкъл реагира светкавично, острието на свещената катана потъна в тялото на противника.

Шина потръпна от болка, после извика на помощ всичките си душевни сили. Огромната концентрация премахна болката, от устата му се откъсна грозният боен вик „кай“ на самураите. Острието на сабята му пусна искри от катаната на Майкъл и попречи на по-нататъшното й проникване.

Но Майкъл вече не беше същият човек. Беше успял да се измъкне от царството на страха. Постигна това, което не беше се удало дори на Цуйо — измъкване от състоянието „зиро“. Главата му се проясни, тялото му се стегна, очите му следяха всяко движение на противника. Забеляза слабото място в хватката на Шина, начина, по който старият воин нанесе блокиращия си удар. Преценил точно ъгъла, той отскочи встрани и заби свещената катана на принц Такеру дълбоко в сърцето на врага си.

Бликна фонтан алена кръв, Одри сподавено изпищя. „Може би отдавна крещи“, замаяно си помисли Майкъл. Устата на Козо Шина се разкриви, тялото му се люшна напред. Майкъл издърпа катаната, светлината проблесна по мокрото острие.

Шина се строполи до трупа на Масаши, върху него бавно се посипаха остатъците от книжния плакат с рисунката на връх Фуджи… Меки бледорозови късчета хартия, които странно наподобяваха дюлевите цветчета отвъд прозореца на кабинета му… Помътнелите му очи бяха заковани върху сабята, към която цял живот бе изпитвал преклонение. И която беше причинила смъртта му.

В помещението се настани тежка и продължителна тишина. Далечното боботене на подземния агрегат създаваше илюзията, че се намират дълбоко в земните недра, в някаква чудовищна пещера, плод на болно въображение…

Майкъл и Одри объркано гледаха силуета, който бавно коленичи до трупа на Козо Шина. Осветен от веселите пламъчета в голямата печка „хибаши“, той престана да бъде силует, бавно се превърна в жив човек, от плът и кръв… Но братът и сестрата, широко отворили очи, бяха убедени, че виждат истински призрак.

— Наистина ли си ти? — прошепна накрая Майкъл.

— Татко?! — смаяно хлъцна Одри.

— Добре ли сте вие двамата? — попита Филип Дос. Дълбоко развълнуван, той не можа да измисли нищо друго. Отдавна не беше виждал децата си, никога не си беше представял, че Майкъл е толкова опитен боец… Все още потръпваше от силата, която излъчваше Козо Шина, даваше си ясна сметка, че не би могъл да му устои… Добре че беше Майкъл… В крайна сметка великолепният японски боец, въпреки напредналата си възраст, беше победен от обединените усилия на две поколения Дос…

Вдигнал глава към децата си, Филип Дос изведнъж разбра, че трудната част все още предстои. Новият му живот излъчваше мрачна заплаха за всички. Труден, тайнствен и коренно различен живот. Който лесно можеше да бъде заклеймен от най-близките му хора на този свят. Изведнъж му се стори, че четиридесетгодишната тежка битка с Джибан е нищо в сравнение с опасността да загуби близките си. Не можеше да си представи живота без тях, не можеше дори да си помисли за такава възможност…

— Татко, татко! — Одри се хвърли на врата му и почти го повали по гръб. Ръцете й здраво го прегърнаха. — Ти не си мъртъв, ти си жив!… О, Господи!

— Всичко беше резултат на сложен заговор — прошепна Филип Дос, устните му несъзнателно докосваха косите й, бузите й, затворените очи. Душата му се гърчеше от вълнение, любовта му изригна като вулкан, освободена завинаги от ограниченията на тайния живот, който беше водил в продължение на дълги години. Имаше чувството, че тялото му се разтапя, пред очите му се появи мъничката Одри, любимата дъщеря, трогателно безпомощна в своите пелени…

Залюля я в прегръдките си, обичта се смеси с чувство на тъга по онези безвъзвратно отминали мигове. Съжаляваше, че не е бил до нея, че не е подавал с лъжичка храната в мъничката устица, че не е къпал крехкото телце, че не го е друсал на коляното си, че не е разказвал приказки за дивни феи и лоши духове… Сам се беше лишил от всичко това, нямаше кого да обвинява. Но сега, в този кратък миг, Филип Дос отново се чувстваше щастлив.