Эрик Ластбадер - Документът Катей

Всъщност не беше сигурен защо взе катаната със себе си. Едва сега, след думите на Мичико, докоснали същността на душата му, той разбра защо го е сторил. Погледна я с нови очи, сякаш за пръв път я виждаше. Вече не можеше да я сравнява с майка си, напрежението и антагонизмът неусетно се бяха изпарили. Това е изцяло заслуга на Мичико, помисли си той. На чистотата и величието на нейния дух. Дали все още я ненавижда за това, което беше отнела от майка му? Не можеше да прецени. Съзнаваше само едно — всеки жест, всяка дума на тази жена спомагаше за заздравяването на раните, за възстановяване доверието между членовете на семейството му. Нещо, което напълно отсъстваше у Лилиан. Тя се бореше с Филип за всичко, беше твърдо убедена, че това е единственият начин да се изяви като личност. А тук положението беше коренно различно.

Съзнателно или не, Мичико показа на Майкъл Пътя към съвършенството. Блестящият и единственият, водещ към победата над Зиро — състоянието, в което дори и най-опитният воин изпада в безизходица. Майкъл вече беше убеден, че ако не върне свещената катана на баща си, пропастта между тях никога няма да бъде затворена. Подаръкът на Филип в деня на неговото възмъжаване беше изпълнил своето предназначение. Сега настъпи времето да го върне обратно. Свещената катана вече не му беше необходима. Може би Мичико знае това, може би го усеща, или пък просто иска да го приобщи обратно към семейството. Това наистина нямаше значение. В крайна сметка победи нейната всеотдайност, нейното изключително развито чувство на вярност към близките. И Майкъл подозираше, че някой ден ще трябва да й бъде дълбоко благодарен за това. Тя го накара да изпита чувството на опрощение и по този начин му върна най-скъпото — родния баща. Но сега още е рано, сега не може да й изрази своята благодарност.

Гневът и възмущението от постъпката на Филип бяха все още твърде живи, раната в душата на Майкъл продължаваше да кърви. Все още не беше готов да разбере мотивите на баща си, все още не приемаше убежденията му, желанието за мъст…

Прегърнала слабичките раменца на Тори, Одри също мислеше над думите на Мичико. Май всички все още се учим… Тръсна глава и се обърна към Филип:

— Татко, сигурен ли си, че всичко, което ни разказа за мама, е вярно?

— За съжаление да…

— И тя е във Франция, така ли?

— Никой не може да бъде сигурен в това — поклати глава Филип. — Отлетяла е за Париж, отседнала е и хотел „Плаца Атене“… Вчера е платила сметката си, едновременно с това е изчезнал и Карск… Никой не знае къде са заминали…

Сърцето на Одри лудо блъскаше, ръцете й несъзнателно притискаха Тори.

— Аз знам… — прошепна едва чуто тя.

Настъпи напрегнато мълчание. Филип бавно вдигна глава и впи поглед в бледото лице на дъщеря си.

— Наистина ли? — промълви едва чуто той. — Как е възможно това, Оди?

— Преди да ти отговоря, искам да ми обещаеш нещо — тръсна глава Одри. — Искам да бъда сигурна, че когато я откриеш, дори косъм няма да падне от главата й! — очите й пламтяха, забили се в лицето на Филип. — Не ме интересува какво е направила, не ме интересува какво мислят другите за нея! Искам да бъде жива и здрава, толкоз!

Филип се замисли за миг, после бавно кимна с глава:

— Добре. Имаш думата ми.

Одри усещаше топлината на детското телце, това й даваше спокойствие и увереност. Чувството, че постъпва правилно, измести съмненията.

— Мама често ми разказваше за едно място, което много обича — започна тя. — Това беше тайната ни… Малък хотел, високо в планините на Южна Франция, близо до Ница…

— Помниш ли името му?

Одри с мъка преглътна сълзите си, момиченцето в прегръдката й усети, че нещо не е наред, обърна се и я погали по бузата.

— Защо тя плаче, мамо? — екна звънливото гласче. — Аз също ли трябва да съм тъжна?

— Според мен просто трябва да целунеш леля Одри — меко отвърна Илайн. — Това ще я накара да се почувства далеч по-добре…

Тори уви ръчички около шията на Одри, целувката й беше онази неповторима смесица от искреност и чувство за притежание, която само децата могат да изразят.

Одри вече не криеше риданията си, ръцете й здраво притиснаха топлото телце на Тори.

— Казва се „Манастирът“ — прошепна тя.

Въздухът натежа от чувство за необратимост, пред очите на Одри изплува целият й досегашен живот. Смътна, но едновременно с това ярка картина, създадена сякаш от четката на велик художник. Ярка като кимоната на притихналите около масата японки.