Эрик Ластбадер - Документът Катей

— Жив ли си още, Карск? — наведе се над него Филип.

— Умира — прошепна Лилиан. Беше абсолютно спокойна и това й се струваше много странно. Би трябвало да е потресена, би трябвало да изпитва някакви чувства. Но не изпитваше абсолютно нищо. Душата й изтръпна, единствената емоция в нея беше нещо, което наподобяваше ужас от присъствието на внезапно възкръсналия й съпруг.

— Не се безпокой — усети го безпогрешно Филип. — Обещах на децата да се погрижа за твоята сигурност… — погледът му се премести върху Карск: — Нямах намерение да го убивам, но така пожела съдбата… Предполагам, че това се нарича възмездие. За всичко, което този човек ни стори в Токио, за убийството на Силвърс… — забеляза изражението на Лилиан и добави:

— О, да, веднага се досетих чия работа е това убийство… Карск се е надявал да ни насочи по погрешна следа и именно затова е използвал катана… Но никой японец не би заклал и насякъл жертвата си по такъв варварски начин. А това означаваше само едно — Силвърс е бил убит от човек, който не умее да използва катана. След това си спомних, че именно Карск подхвърли версията за убиец японец и това ме накара да се усъмня. „Чудотворното“ му бягство ме накара да се замисля още повече… В крайна сметка се оказа, че твоята помощ не му донесе кой знае каква полза… Трябваше ми доста време да очертая параметрите на операцията, но накрая бях сигурен, че зная какво става… Оставаше ми само да намеря начина, по който да ви накарам да се разкриете…

Филип протегна ръка и докосна жена си. За пръв път след толкова много години, за последен път в живота си.

— Не се тревожи, Лилиан. В крайна сметка може да се окаже, че не си съвсем сама… До теб ще бъде „Матушка Русия“! — устните му се разтеглиха в бледа усмивка: — Не зная как ще те посрещнат твоите нови господари, когато разберат, че отиваш при тях с празни ръце… Но при всички случаи то ще бъде за предпочитане пред смъртта, нали?

Отдръпна се от любовното гнездо, взе в ръце откраднатата информация и предварителните записки на Карск.

— Сбогом, Лилиан — въздъхна той. — Обръщайки поглед назад, трябва да призная, че не бях кой знае какъв съпруг… Но и ти не беше кой знае каква съпруга, нали? — очите му станаха тъжни, отбелязали механично гневната руменина, която започна да залива страните й. Ох, колко добре я познаваше! — Непрекъснато се предавахме един друг, предполагам, че всеки от нас си получи заслуженото…

Вече беше на крачка от открехнатата врата, но дулото на магнума продължаваше да бъде насочено в гърдите й.

— Единствената разлика е, че аз избрах правилната страна, а ти сбърка… — тихо добави той.

— Може би — промърмори тя. — Поне засега.

Филип се усмихна, дулото на револвера описа кръст във въздуха:

— Някога тук са благославяли грешниците и са опрощавали греховете им. Дано Господ прости и на теб…

Килингтън, щата Върмонт

„Кажи на Майкъл да си спомни за мен, когато пие зелен чай. Нека използва моята порцеланова чаша. Той винаги е обичал да пие в нея. Мисля за мястото, където вие двамата за малко не загинахте. Но уви, дори през пролетта там няма нито една чапла…“

Майкъл и Илайн влязоха в старата хижа, изградена изцяло от дърво и дялани камъни. Беше пролет, но споменът за онази снежна виелица от детството продължаваше да дълбае като гвоздей съзнанието му.

Мястото беше останало същото, напълно недокоснато от времето. Но Майкъл беше обзет от чувството, че всичко е някак смалено, някак лишено от някогашното величие. Вдигна поглед към стената над рецепцията. Да, дори еленовата глава, закована там, изглеждаше далеч по-незначителна от годините на детството. Беше доста проскубана, покрита с прах…

— Всичко ли е такова, каквото го помниш? — попита Илайн.

— И да, и не — отвърна той. — Прилича ми на филм, който много съм обичал като дете… Разбира се, филмът си е същият, но като го гледам сега, вече възрастен човек, виждам огромната разлика… Защото аз съм вече друг…

— Илайн — прошепна той, ръката му се уви около кръста й: — Просто не мога да си представя как си издържала на всичко това, на огромното напрежение…

— Вероятно нямаше да издържа, ако не беше Одри — тихо отвърна тя. — Цял живот съм била в обкръжението на мъже. С изключение на мама, която обаче в много отношения беше по-силна и от мъжете… Учеха ме да оцелявам и да побеждавам в света на мъжете. Но през цялото това време, без дори да го съзнавам, аз съм мечтала за приятелка, за близка душа… С която да мога да споделям съмненията си, която да ме разбира, която да не ме осъжда за проявата на слабост… В мъжкия свят не ми беше позволено да проявявам слабост. Дядо ми, баща ми, дори мъжът ми, преди да умре — всички очакваха от мен точно определено поведение…