Эрик Ластбадер - Документът Катей

Главата й се отпусна на рамото му:

— Когато бях на прага на самоубийството, три четвърти от мен вече бяха преминали в отвъдното… Дори и Жожи не познах… После дойде Одри и се отпусна до мен… Усетих нейната женственост… И нейното състрадание. Това именно ме върна към живота… Бавно и мъчително, но все пак ме върна…

— Да благодарим на Бога, че се е оказала там — развълнувано прошепна той. — Знаеш ли, вие двете в много отношения си приличате… Сродни души, това сте вие… Нямаше как да не бъдете привлечени една от друга…

— Майкъл — притисна се в него тя. — Дължа ти извинение за всичко, което ти причиних… За лъжите, които непрекъснато ти повтарях…

— Това вече е минало — погали бузата й той.

— Зная, но не мога да го забравя.

— Не се опитвай — отвърна той. — По-скоро трябва да го осъзнаеш…

Тя вдигна глава и се усмихна.

Той се наведе и впи устни в нейните.

На рецепцията седеше слабичко момиче, заето със сортирането на пощата. Вдигна глава към двамата, на лицето й се появи усмивка, ръката й с ярка рекламна брошура се протегна към Майкъл:

— През лятото затваряме за ремонт — обяви момичето. — Ако догодина отново дойдете тук, всичко ще бъде съвсем различно. Ще разполагаме с покрит плувен басейн и сауна, зала за конференции и изискан ресторант. Дори моден бутик. Не е ли страхотно?

Според Майкъл никак не беше страхотно, но той не каза нищо, просто от любезност. Искаше му се това място никога да не се променя — да бъде все така малко, влажно и леко занемарено. Такова, каквото го помнеше от детството си. Мисълта, че догодина от него ще остане само спомен, прониза като свредел умореното му съзнание.

Облегна лакти на тежката каменна плоча, която заместваше плота на рецепцията, и бавно се огледа. После въздъхна и тихо попита:

— Има ли пакет за мен? Казвам се Майкъл Дос…

— Сега ще проверя — отвърна момичето и остави пачката рекламни брошури на масичката. Изчезна в малкото вътрешно помещение, миг по-късно се появи обратно с малко пакетче в ръце. Остави го на плота и придърпа жълт формуляр: — Тук пише да изискам от получателя документ за самоличност. И да предам пакетчето срещу подпис…

Пое в ръка паспорта на Майкъл и педантично записа номера му. После откъсна разписката в долната част на формуляра:

— Подпишете тук, ако обичате.

Майкъл взе пакетчето, хвана Илайн за ръката и я поведе навън. Филип и Одри чакаха до взетата под наем кола.

— Това е твоята порцеланова чаша — каза Майкъл и започна да разкъсва опаковката.

— Подари ми я Мичико, преди много години — кимна Филип. — Много държа на нея…

„Кажи на Майкъл да си спомни за мен, когато пие зелен чай…“

Майкъл замислено въртеше чашата в ръцете си.

— Изпратих я тук на твое име просто за да бъда абсолютно сигурен — продължи баща му. — След като доставих на Масаши запис от телефонния разговор между Шина и Карск, вече не бях сигурен какво може да стане…

„Кажи му да използва моята порцеланова чаша…“

— Сега, след като Масаши унищожи документа Катей, тази чаша е от жизненоважно значение за нас.

— Но това е само една чаша, нали? — учудено се обади Одри. — Има ли нещо в нея?

— Не — поклати глава Филип. — Сама можеш да се увериш, че е празна.

— Тогава?

„Уви, дори през пролетта тук няма нито една чапла…“

— Чаплата! — извика Майкъл и закова очи в изрисуваната птица върху външната стена на чашата. — Всичко е на нея!

— Точно така! — кимна Филип, доволен от проницателността на децата си. — Върху окото на чаплата е залепен микрофилм с пълното съдържание на документа Катей. Затова нашата задача сега е да доставим на Хадли тази чаша. Колкото по-бързо го направим, толкова по-добре. Старецът има да свърши много неща. Благодарение на документа Катей ще стане възможна поименната идентификация на членовете на Джибан… Козо Шина беше главата на тази организация, но тя е хидра, има още много глави… Ще продължи да функционира, ще ръководи всички сфери на японската икономика и политика. Затова трябва да бъде разбита до край!

— Май ще е най-добре да тръгвам за летището — рече Майкъл и седна зад волана. — Самолетът, който изпраща дядо, ще кацне след броени минути…

— Идвам с теб — извика Илайн. — Много искам да се запозная с генерал Хадли!

Филип бавно пристъпи към колата и се наведе над прозорчето.

— Толкова неща имам да ти разказвам, Майк — тихо промълви той. — Ще ми трябват дни, а може би и седмици…

Майкъл вдигна глава към прорязаното от дълбоки бръчки лице на баща си. Даде си ясна сметка, че ще му трябва време да промени начина си на мислене. Дори не беше си представял, че отново ще види това лице, че ще може да му прости… Опрощението е процес, който най-много се нуждае от време. Защото нещата не бяха прости. В крайна сметка Филип беше използвал както Одри, така и него самия, за да постави капан на Лилиан — тяхната родна майка… И нея вече я нямаше. Майкъл не можеше да си представи живота й в Русия. Откри, че отправя безгласна молитва към Бога; молеше се за търпение, за лъч на просветление в този ужасно объркан свят.