Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

— Времената са трудни, котенце… Но това не те засяга, нали?

Смехът на Наташа Маякова прозвуча звънливо, като сребърни камбанки.

Котенце. Ирина искаше да се обърне и да избяга, но краката отказаха да й се подчинят. Чувстваше се като очевидец на катастрофа, който не може да отдели очи от ужасната гледка пред себе си. Наблюдаваше интимното им поведение с перверзна замаяност, лицето й пламтеше от разкритата лъжа.

Едва когато се прибра в прашната канцелария и понечи да се залови за работа, Ирина си даде сметка колко дълбоко я беше наранил Валери. Но защо беше очаквала по-друго отношение от него? Неговият живот беше различен, запълнен изцяло със заплахи, измами и лъжи.

Това прозрение не й донесе очакваното облекчение. На практика стана обратното — душата й потръпна и се сви, потънала в дълбока депресия. Направи опит да работи, но скоро се отказа. Следобедът бе безнадеждно провален.

— Сьомга от Нова Скотия! — възкликна Марс и импулсивно я целуна по бузата. — Браво на тебе! Дай малко черен хляб и да си похапнем! Изглежда страхотно съблазнителна, няма да издържа да я запазя всичката за старците. — Намираха се в кухнята на апартамента му. Лампата светеше, но навън все още не беше се мръкнало.

— Ти яж, аз нямам апетит — унило промърмори Ирина.

— Как така нямаш апетит! — учуди се Марс, докато вадеше чиниите от бюфета. — Вече минава осем, а доколкото съм запознат с опашките в Гастроном №1, едва ли ти е останало време за обяд.

— Днес нямаше много навалица, затова успях да купя и това — отвърна Ирина.

Марс пое малкия плик и го разтвори.

— Билети за „Три сестри“! — учудено възкликна той, после на лицето му се разля усмивка. — Тази вечер наистина си пълна с изненади!

„Нямаш представа дори за половината от тях“, мрачно си помисли Ирина.

— Но защо си без настроение? — попита Марс и остави билетите на масата. — Неприятности в службата? Не, след като нямаш желание, не искам да ми разказваш нищо… Зная, че обичаш да се справяш сама. Хайде, излизаме! Виждам, че не се блазниш от вечеря в домашна обстановка.

Ето, това е Марс! Вечната му рецепта за справяне с неприятностите: излизаш сред хората, ядеш и пиеш, позволяваш на живота да те прониже с могъщата си струя, чакаш я да проникне в теб и да прогони отчаянието. И, общо взето, рецептата имаше резултат…

Заведе я в малък грузински ресторант, където сервираха и след девет, за разлика от големите и помпозно натруфени държавни заведения, където в този час категорично прекратяваха всякакви поръчки за аламинути. Заведението беше приятно затоплено, пълно с хора и апетитни миризми, разнасящи се от кухнята. Поръчаха си пилешка „табака“ и подлютена водка, Марс непрекъснато правеше опити да я увлече в разговор.

— Разкажи ми за семейството си — рече. — Какъв живот си водила там?

— Скапан — въздъхна Ирина. — Баща ми беше скрит пияница — от онези, които чакат почивните дни, за да се гипсират… Иначе беше редовен, нямаше дори един ден отсъствие от работа. Той отдавна почина… Работеше в някаква ядрена централа, но никога не споменаваше за работата си. Подозирам, че е започнал да пие, след като родителите му умрели от студ някъде в Сибир… Така и не успя да се освободи от чувството за вина.

— За какво?

— За това, че те са мъртви, а той продължава да живее. Свалил палтото от тялото на майка си, обувките от краката на баща си. Гледката на тези крака го преследваше, докато беше жив… Били сини и подути, студени като лед… Половин час се борил, докато събуе проклетите обувки… Веднъж спомена, че именно тези дрехи го спасили от бялата смърт, спомените обаче го измъчваха… По време на трагедията бил едва 11-годишен…

— Бедният — поклати глава Марс. — Но нали животът е бил пред него?

— Според мен част от него е умряла там, в Сибир, заедно с родителите му — въздъхна Ирина.

— Значи е бил достоен за съжаление…

Ирина направи опит да прогони спомените. Но въпреки това в главата й проеча студен и враждебен глас. Тя знаеше какво й казва, но не искаше да го слуша: „КГБ, запазете спокойствие!“ Сибирска зима, жълтият диск на луната е насечен от дебели решетки… Родината се е превърнала в огромен и студен затвор…

— Нещата едва ли щяха да се развият така, ако не беше починал и брат ми Евгени — промълви тя, без да вярва в нито една от произнесените думи. Мразеше се за проявената слабост, но вече не можеше да спре. — Убиха го недалеч от тук, на брега на Москва река… Нощта беше ледена, имаше пълнолуние. Беше се забъркал с някакви престъпници, купуваше и продаваше контрабандни стоки. Така и не разбрахме кой го е заклал — потенциален купувач или някой от конкурентите му. Милицията отлично знаеше с какво се занимава и не прояви никакво усърдие за разкриването на убиеца. Честно казано, дори не си мръдна пръста. Аз останах с впечатлението, че се радват на смъртта му.