Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

— Сигурна, значи… Ето че стигнахме до същността на въпроса. А не ти ли минава през ума, че тази сигурност означава подчинение? Не изпитваш ли скрито удоволствие от факта, че се прекланяш пред силата на другия? Няма ли това нещо общо с удоволствието на майката, която прави жертви за своето дете? — Големия Езо говореше унесено, сякаш на себе си: — Ейкичи ти дава чувство за сигурност, защото твърдо се придържа към установените норми на поведение. У дома почти не разговаря с теб, просто подвиква едно „хей“ и получава това, което иска… В този смисъл той е твое дете, разбираш ли? — Очите на едрия мъж продължаваха да изследват небето. — Което означава, че има нужда от теб. Има нужда да му приготвиш храна, сутрин очаква чисто бельо и изгладени дрехи… Но ти си жена, която работи. В колко часа ставаш сутрин, за да задоволиш всички нужди на съпруга си?

— Не е точно така! — изрази протеста си Хоно.

— Как е тогава? Кажи ми…

— Много те бива в приказките! — Хоно беше толкова ядосана, че трудно намираше думите: — Извърташ ги така, че винаги да отговарят на целта ти. Аз не съм толкова опитна…

— Чела ли си „Хагакуре“ — „Книгата на скритите листа“? Е, тогава сигурно помниш един ключов пасаж, който се отнася до мъдрия самурай… Набрал достатъчно опит, той с изненада открива, че строгите правила на обществото, които неотменно е спазвал, в крайна сметка се оказват една безсмислена илюзия… После „Хагакуре“ съветва самурая да си държи езика зад зъбите и да не разкрива тази проста истина на младите, които вървят по неговия път…

Хоно замълча. Бузите й пламтяха от срам, в този момент изпитваше дълбока ненавист към човека до себе си. Никого не беше мразила така. Най-сетне се овладя и смени темата:

— От къде знаеш, че Саката-сан е търсил уединение именно в този храм?

Големия Езо й отправи продължителен поглед, после тихо промълви:

— Знаеш ли какво ще ти кажа, госпожо Канзей… Трябва да се научиш да прочистваш душата си… Защото бремето, което носиш, неминуемо ще те смачка. — Раздвижи се и тръгна към навеса на малкия храм. — Отговорът на въпроса ти е прост… Аз имам много приятели, поддържам контакти навсякъде. Включително и със самураи… Саката е бил засичан тук многократно…

— Има ли нещо, което да не знаеш? — погледна го с удивление Хоно.

— Разбира се, че има — въздъхна Големия Езо и взе ключа от ръката й. — Например това, което крие Саката… — наведе се с леко пъшкане, вдигна парчето плат, което беше спуснато край стената на храма, и тикна ключа в процепа на малка дървена вратичка.

От почти незабележимата ниша извади две дебели книги, които приличаха на счетоводни дневници. Хоно ги пое и разлисти едната от тях. Страниците бяха изписани със ситен почерк на непознат език. Не беше нито канжи, нито някое от останалите наречия, които владееше тя.

— Какво е това?

Големия Езо надникна над рамото й.

— Не знам — сви рамене той. — Но бих казал, че е някакъв шифър…

— Чудесно — промърмори Хоно. — И какво трябва да правя с тези тефтери? Нямам никаква представа от съдържанието им!

После се сети за Гийн и всичко си дойде на мястото.

Хоно се запозна с Гийн преди десетина години, още преди да подозира за съществуването на Ейкичи Канзей. По онова време Гийн заемаше висок пост в едно от министерствата, но тя така и не си направи труда да разбере в кое точно. Отношенията им бяха сериозни, мислеха дори за брак. Тя несъмнено би се омъжила за този човек, ако не беше разкрила една малка подробност от живота му — и той, подобно на баща й, се оказа отчаян комарджия.

Тогава Хоно все още беше прекалено млада, в душата й се блъскаха противоречиви чувства по отношение на баща й. След смъртта му миналата година нещата, разбира се, се промениха. Паметта на Нобору се оказа далеч по-чиста от живота на Нобору. Противоречивите чувства в душата на Хоно изчезнаха напълно, мястото им зае синовното състрадание. „Хиноеума“ или не, тя все пак беше негова дъщеря…

Едно от нещата, които обаче никога не би допуснала, беше да се влюби в човек, който притежава бащиния порок. Човек, който непрекъснато й напомня за баща й. На практика Гийн беше далеч по-интелигентен от Нобору Ямато, мнозина го считаха за истински гений. Но приликата с баща й беше на друга основа, по-силна и по-властна от интелигентността. Двамата се оказаха наистина сродни души — тиранично стриктни в личния и професионалния живот, но безсилни пред магията на комара…

Просто не можеха да спрат, комарът беше аксиомата на живота им — властна, доминираща, ръководеща и оправдаваща всичките им постъпки. И двамата губеха — бяха обречени на това. Но то не се отразяваше на самочувствието им, дори напротив. Колкото по-тежки ставаха загубите им, толкова по-малко внимание им обръщаха, упорито отказвайки да видят опасността. Интересуваше ги само едно: страстта към печалбата. Защото печалбата се идентифицираше с техния дух, с дълбоката им идентичност. Без стремеж към печалба и двамата биха се превърнали в живи мъртъвци…