Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

Вдигна тошибата от пода. Куфарчето беше изцапано с кръв, но това не му направи никакво впечатление. Дръпна ципа и изруга, видял, че куршумът е нанесъл поражения на самата машина. При това точно на мястото, където беше монтиран твърдият диск.

„Господи Исусе, въздъхна отчаяно той. Край на информацията! Тайната на «Бялата звезда» ще остане заключена завинаги вътре! О, сега вече трябва да пипна Валери Денисович на всяка цена!“

Захвърли компютъра на задната седалка и включи радиостанцията на зила. Представи се и поиска да го свържат с лейтенант Поков. Пръстите му нетърпеливо забарабаниха по окървавеното арматурно табло. „Хайде, рече си той. По-бързо!“

Радиостанцията пропука, в репродуктора екна жизнерадостен мъжки глас:

— Поков слуша.

— Говори Волков — представи се кратко Марс. — От този момент нататък вие сте командир на Единадесето подразделение. Ясно ли е, лейтенант?

— Тъй вярно, другарю полковник.

— Държите ли американците под око?

— Тъй вярно. Всичко е под контрол.

— Отлично. Те ще ви отведат при Бондасенко. Вземете толкова хора, колкото са ви необходими. Давам ви пълна свобода на действие. Внимавайте, Поков! Искам Бондасенко жив! Американците също. Но ако ви създават проблеми, спокойно можете да ги очистите. Колкото по-малко свидетели, толкова по-добре… Следвате ли мисълта ми, лейтенант?

— Тъй вярно, другарю полковник.

— Край.

Марс изключи радиостанцията и се настани зад волана. Завъртя стартерния ключ и моторът равномерно забоботи. Зилът направи широк кръг и се понесе обратно към Звездното градче. Скоро обаче му се наложи да спре, тъй като напуканите части от предното стъкло пречеха на зрението му. Извади пистолета и започна да ги отстранява.

Закова пред крепостта на Героя, хората от охраната смаяно зяпнаха. Но Марс нямаше време да се занимава с тях. Все още мислеше за онзи нещастник Анатолий Николев, който си беше въобразил, че може да го надхитри. Вероятно и Ирина живее с подобни илюзии, заканително поклати глава той. Въобразява си, че е успяла да го убеди в своята искреност… Но Марс беше готов да се обзаложи, че някой отдавна я беше осветлил по въпроса кой от двамата й любовници работи за КГБ. Виждаше страха в очите й, усещаше напрежението в тялото й…

Дали действително е забременяла от Героя? Тук нямаше категоричен отговор, просто не знаеше дали Ирина е способна на една толкова чудовищна лъжа… Всъщност защо да не е способна, запита се той, докато тичаше нагоре по стълбите, намръщен от болката в ребрата. Тя вече доказа, че е способна на опасни действия. В душата му се промъкна неволно възхищение, въпреки че в момента мразеше Ирина не по-малко от онзи предател Валери Денисович Бондасенко. Възхищението на кобрата от броненосеца, нейния смъртен враг… Мимолетно, почти ефимерно чувство, което бързо угасна, задушено от черен гняв…

„Сега ще видим как ще се справи, изръмжа в себе си Марс, отваряйки вратата на залата с басейна. Дали и пред прага на смъртта ще продължава да се придържа към ловко скроените си лъжи?“

Тори и Ръсел прекосиха Москва река и тесния канал в края на Червения площад, после бавно се насочиха към дъното на площад „Добринински“. Вече се намираха в квартала, известен с името Замоскворечие.

Зад тях неотклонно вървяха четирима от най-доверените хора на капитан Николев.

— Марс Волков използва цяла дивизия да търси скривалището на Бондасенко — беше им казал капитанът. — Без моите хора няма смисъл изобщо да се показвате по московските улици.

От безлично жигули изскочи фигурата на лейтенант Поков и бързо се насочи към тях. Жигули е най-разпространената в СССР кола — грозна, неугледна, неудобна… Още едно доказателство за близостта на страната с Третия свят.

— Намираме се в опасна близост с патрулите на Волков — съобщи лейтенантът. — Скоро ли ще пристигнем?

— Изчезвай! — кратко заповяда Ръсел.

Върху лицето на Поков се появи обидено изражение. Беше висок младеж с тъмна коса и здраво тяло на професионален борец. Движеше се пъргаво и уверено.

— Ще заключа колата и ще я оставя тук — предложи той. — Привлича прекалено много внимание.

Ръсел му хвърли един изпълнен с неприязън поглед и дръпна Тори настрана.

— Ситуацията все по-малко ми харесва — прошепна в ухото й той. — Затъваме в непознати води, не можем да различим добрите от лошите. Всичко това ме кара да си мисля, че много лесно ще ни видят сметката…

— Продължаваш да мислиш, че Николев върти някакви номера, нали? — попита Тори.