Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

Граничарят се строполи със смазана ключица, ръката му отчаяно се опитваше да насочи калашника в гърдите на Ръсел. Той пристъпи напред, ритникът му улучи нервните възли от вътрешната страна на лакътя. Ръката падна като отсечена. Ръсел улови калашника във въздуха, прикладът му потъна в слепоочието на противника.

Смръщила лице от острата болка, Тори продължаваше да пълзи. Напусна редиците дървени столове и се насочи към мястото, на което за последен път беше зърнала Ръсел.

Отново го видя. Стоеше надвесен над тялото на третия войник от патрула, до него имаше някакъв свещеник с дълго расо и качулка. „Дали не е Бондасенко?“, запита се Тори и в гърдите й помръдна надеждата.

— Ръсел, аз съм — предупреди го тя, пристъпи напред и попита: — Виждал ли си Поков?

— Не. Нито пък другите двама от патрула…

— Те са неутрализирани — съобщи Тори и сведе очи към сгърчената фигура на пода. — Също като този тук…

Ръсел забеляза как тялото й се олюлява, и разтревожено вдигна глава:

— Добре ли си? — изчака кимването й, после добави: — От теб наистина тръпки ме побиват…

— Господин Слейд…

— Да, да — кимна Ръсел. — Тори, това е Валери Бондасенко… Валери, това е партньорката ми Тори Нън…

— Имаме за какво да си поговорим, нали? — подхвърли Тори.

Забулената фигура кимна с глава и прошепна:

— Насам, време е да тръгваме…

— Ще се наложи да почакате малко, другарю — обади се глас зад тях. Всички се обърнаха едновременно, очите им се втренчиха във фигурата на лейтенант Поков, повила се зад една от колоните. Беше се скрил така добре, че дори Тори не го усети. „Проклятие, рече си тя. Сенсеят би се срамувал от мен!“

— Приятно ми е да се запознаем, другарю Бондасенко — подигравателно се поклони Поков. — Или, по-скоро, предателю Бондасенко…

Ръсел побесня.

— Нали ти казах да не се доверяваме на онзи мръсник Николев! — извика той, полуизвърнат към Тори.

— Бедният Николев — засмя се Поков, почувствал се господар на положението. — Много беше заблуден… Прояви глупостта да ви каже истината… Тя, разбира се, няма да ви помогне. От тук заминавате право за „Любянка“, където ви очаква другарят Марс Волков. Вероятно трябва да добавя, че въпросният другар е широко известен в това заведение с успешните си методи на разпит… Не ви завиждам! — дулото на автомата му рязко помръдна. — Насам, дами и господа. Изходът е в тази посока…

Тръгнаха един по един покрай редицата столове, Поков вървеше най-отзад с насочен автомат. Скоро се натъкнаха на сгърченото тяло. Лейтенантът забави крачка и хвърли заплашителен поглед към Тори.

— За това ще отговаряте по-късно — изръмжа той. — След като другарят Волков свърши с вас…

Няколко крачки по-нататък лежеше първият противник на Тори. Тя забеляза пистолета му, захвърлен край една от колоните, ръцете й потънаха дълбоко в джобовете.

— Значи смени отбора, Поков… — промърмори Ръсел.

— Никога не съм имал подобно намерение — изсмя се онзи. — Просто Николев прояви глупостта да се изпречи на пътя на Марс Волков. А който се осмели на подобно нещо, обикновено живее кратко… Аз обичам живота и затова избрах Волков…

Тори се възползва от този диалог. Изравнила се с трупа, тя напълни дробовете си с кислород и потъна в „прана“. Въздухът около нея сякаш потрепна от могъщите сили на природата, тялото й бавно започна да се навежда.

— Какво правиш там? — извика Поков. — Веднага ела насам!

Тори се обърна, в ръката й блесна пистолетът на мъртвия граничар.

Поков отметна глава и избухна в смях.

— Толкова труд за нищо! — подигравателно изхълца той. — Празен е, момичето ми… Иначе щях ли да го оставя да се търкаля наоколо? — смехът секна, устните му се разкривиха в презрителна гримаса: — Глупави американци! Поверява ли се подобна мисия на жена? Всеки мъж би се справил по-добре…

— Така ли? — попита Тори и натисна спусъка.

Поков отлетя назад, тялото му се блъсна в редицата столове и бавно започна да се свлича към пода. Презрението, което допреди миг изкривяваше чертите на лицето му, бавно започна да се вкаменява.

— Празен беше! — прошепна с последни сили той. — Сигурен съм в това!

Тори пристъпи крачка напред и му показа шепа патрони.

Очите на Поков се замъглиха, главата му клюмна.

— До свиданя, Поков — промърмори Тори и хвърли пистолета върху безжизнените му гърди.

Сергей дръпна качулката, на скулата му мътно проблесна белегът.

— Добра работа! — изрази възхищението си той. — Мисля, че вече е крайно време да…