Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

— Преди много години живял един млад будистки свещеник, който предприел дълго пътешествие до Тибет — започна той. — Искал да проникне докрай в тайнството на религията и философията… Снабдил се със съответните препоръки от по-старшите свещеници на храма си, разположен някъде в Централен Китай. Когато най-сетне стигнал стените на търсения манастир, младият свещеник имал чувството, че вече е на небето, трябвало му известно време да свикне с разредения въздух на високата планина…

Приели го, но изминали няколко дни, преди да се срещне с върховния лама. Той се оказал стар мъдрец, който сякаш бил на триста години.

„Разбрах, че си тук, защото считаш религиозното си образование за непълно“, казал старецът.

„Това е вярно“, поклонил се дълбоко свещеникът.

„Какво очакваш да научиш тук?“, попитал старият лама.

„Всичко“, отвърнал младежът.

„Ще видим — усмихнал се загадъчно старецът. — На първо време ще ти се наложи да будуваш тази нощ. Ще бъдеш на пост…“

Младият свещеник изглеждал объркан.

„Два месеца пътувах до тук — рекъл той. — Нима е възможно да имаш врагове дори на едно толкова затънтено място?“

„Монахът, който те доведе при мен, ще ти каже къде трябва да стоиш“, пояснил ламата.

„Но аз не съм пазач, а свещеник! — изразил протеста си младежът. — Освен това съм будист и съм дал обет да не причинявам зло на никое живо същество. Дори гледам къде стъпвам, за да не смачкам някой червей…“

„Все още не знаеш какъв си — отвърнал старият лама. — Затова си тук…“

Показали на младежа къде трябва да пази. Оказало се, че това е едно място точно в средата на манастира. Подали му малка възглавничка за сядане и го оставили сам. От това място, имал възможност да наблюдава всичките четири сводести коридора, под които били подредени малките килии на монасите…

Времето сякаш спряло. В манастира царяла дълбока тишина, нищо не помръдвало. Клепачите на свещеника натежали, на няколко пъти се уловил, че дреме. Прозявал се, протягал се, правел всичко възможно да остане буден. Неволно започнал да се пита защо е тук, имало ли е смисъл дългото му пътешествие…

После изведнъж дочул някакъв звук и скочил на крака, очите му внимателно пробягали по дългите, полутъмни коридори. Тишината била абсолютна. Мрачна и натежала от гробовна клаустрофобия. Но младежът бил сигурен, че е чул нещо, това се потвърдило и от внезапното, почти болезнено свиване на душата му.

Рязко се завъртял по посока на западния коридор. Там имало нещо, неясна тъмна маса под светлината на бориките.

Изведнъж масата се раздвижила и се впуснала към него, стремителна като вихър. Студени тръпки пробягали по гърба му. Била прозрачна, като ципестите крила на насекомо. През нея се виждал пустият коридор…

Призракът се плъзнал покрай младежа и изчезнал към отсрещния пасаж. Той извърнал глава и видял, че на мястото му се появяват нови призраци, скупчени като полупрозрачна маса в дъното на коридора. За момент му се сторило, че различава лица, тела и крайници, после всичко се сляло в гола и тайнствена енергия…

Страх нахлул в душата на младежа. Какви са тези същества? Те ли са враговете на тибетския лама? Как ще се справи с тях, след като религията му забранява да използва насилие? Въпросите се блъскали в главата му по същия начин, по който призраците се блъскали в тесния пасаж. Страхът в душата му се превърнал в ужас, единственото му желание било да обърне гръб на това ужасно място и да побегне. Но краката му останали вкопани, сякаш сънувал кошмар. Вече не знаел от какво да се страхува повече — от загубата на разума или от загубата на живота си…

После забелязал нещо любопитно. Страхът се раждал вътре в него. Напрегнал всичките си духовни сили, младежът изведнъж разбрал, че каквито и да са тези призраци, те не представляват заплаха нито за него, нито за обитателите на манастира. Те просто се движели хаотично напред-назад и нищо повече…

Решил да сложи ред. Бързо открил, че когато успее да се концентрира напълно, той е в състояние да усети желанието на мятащите се демони, да насочва движенията им.

Едва тогава видял лицето на един от тях и познал в него монаха, който го отвел в покоите на ламата. И разбрал всичко.

Тези призраци били духовете на монасите. Сънят разкъсвал веригите на строгата дисциплина, на която всички се подчинявали през деня, духовете започвали да се мятат свободно, с радост отдавайки се на хаоса, който властва дълбоко в душата на всеки човек. Този хаос можел да бъде прекратен само от човек, поел функциите на Дзен-полицай; човек, който ясно вижда опасността в безконтролното поведение…