Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

Слънчевите отблясъци падаха върху статуята на Диана, едно съвършено копие на оригинала, който се намираше в Мексико сити.

— Ето това е майка ти — махна с ръка Елис Нън. — Диана, Богинята на лова… Чувала ли си, че моминското й име е Диана Лиуей? Не си, нали? Така и предполагах. Не бих допуснал, че ще сподели подобно нещо с теб. А във филмовите студии едва ли са останали хора, които да го помнят. Не мога да се сетя кой предложи името Лаура, но продуцентите го харесаха. Така се роди Лаура Нън — и в киното, и в реалния живот. Разбира се, дотолкова, доколкото майка ти разбира какво означава реален живот.

— Как си я издържал толкова много години? — попита Тори. — Не само си оцелял, но дори процъфтяваш…

— За процъфтяването не мога да кажа нищо, но оцеляването е друга работа… — пръстът му замислено докосна устните. — Знаеш ли приказката за полицая Дзен? Не? Странно, особено като зная колко време си била в Япония…

— Татко!

— Господи, Тори, я се виж! — употребяваше истинското й име само когато беше ядосан. — Зряла жена, надхвърлила тридесет и шест! С какво можеш да се похвалиш? Нямаш дори сигурна работа, да не говорим за кариера и семеен живот. Това е истината, Тори, и ти трябва да я погледнеш в очите! Докато Грег… — замълча, неспособен да продължи, после лицето му окаменя, а гласът му прозвуча по различен начин — спокойно и малко горчиво. — Нали си изучавала източните философии? Можеш ли да ми кажеш защо именно Грег трябваше да бъде един от двамата представители на човешкия род, които тръгнаха да покоряват Марс? Защо той; след като животът му се подреждаше чудесно, след като имаше блестящи перспективи пред себе си, очертани сякаш лично от ръката на Господ — Бог? Имаш ли някаква представа какво означава това? — прекара длан през лицето си, от гърдите му се откърти тежка въздишка. — Защо стана така, Тори? Защо си отиде той?

Тори замълча. Нима някой е в състояние да отговори на подобни въпроси?

— Грег беше предопределен за велики дела, усетих това в мига, в който се роди! — лицето на Елис Нън потъмня от гняв и мъка, объркването в очите му се усили. — Но защо ни го отнеха? Майка ти казва, че такава е била волята Божия… Ако това е вярно, значи Бог е едно жестоко и безсърдечно създание!

Вълнението в душата на Тори стана неудържимо, очите й гневно проблеснаха:

— Значи смяташ, че съм провалила живота си, така ли? Е, да, не съм това, което ти би искал да съм — астронавт, който волно се рее в безкрайния Космос. Не съм като Грег. Ти го обучаваше, а той искаше да бъде такъв, какъвто ти го създадеш! Идеална хармония между поколенията, нали? Ти се гордееше с него, знаеше как да го мотивираш. За теб Грег беше разтворена книга. Но аз бях друго нещо. Ти не можеше да проумееш защо искам да уча чак в Япония… Целият ти живот е преминал тук, в Лос Анджелис, но по отношение на световната политика и икономика си бил сякаш на Фиджи… Тук ти изгради своята вълшебна градина — една мечта, вградена в голямата мечта на Америка — Лос Анджелис. Естествено е да не разбираш мотивите ми, духовните ми интереси… Още помня какво каза, когато споделих намеренията си: „Япония?! Какво, по дяволите, е важното в Япония?“ Никога не прояви желание да ме разбереш, затова ще бъда голямото разочарование на живота ти… — Тори млъкна и тъжно поклати глава.

Баща й внимателно наблюдаваше последните слънчеви зайчета, които се плъзгаха по каменната роба на Диана. На лицето му се появи отнесеното изражение, с което търпеше дългите и безумно скучни заседания в кабинета си. Едновременно с това ъгълчетата на устата му едва забележимо увиснаха. Така правеше и Грег, когато беше тъжен и самотен, разбира се, и когато беше сигурен, че никой не го наблюдава.

Тори наведе глава. Твърде късно се сети за обещанието да не започва битка с баща си. „Но какво толкова, въздъхна тя. Тук не става въпрос нито за него, нито за мен… Тук става въпрос за Грег. Той винаги е бил център на вниманието, дори сега, когато вече го няма. И нищо не може да се промени.“ В душата й нахлу тъга, по-мрачна от първите сенки на здрача, започнали безшумно да се промъкват в градината. Даде, си сметка, че се гневи колкото на баща си, толкова и на себе си… Защото тя е тази, която му позволява да чопли кървящите рани в душата й.

Измина доста време, преди да вдигне глава. Гласът й прозвуча тихо и някак колебливо:

— Няма ли да ми разкажеш приказката за полицая Дзен?

Елис Нън кимна с глава. Не стана ясно дали този жест означаваше примирение с нестабилността на техните взаимоотношения, или обикновено съгласие.