Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

Включи чистачките, челното стъкло се прочисти. Разбира се, доколкото му позволяваше примитивната вентилационна система.

— Къде отиваме? — задавено попита тя. — В твоя апартамент?

— Не — поклати глава Марс. — Отиваме в Звездното градче.

Арбат неспокойно кръжеше във водата.

— Какво й става? — попита Лара.

— Не знам — отвърна Героя. Използваше странните пискливи звуци, които напоследък все по-често заместваха членоразделната реч, но Лара вече беше започнала да ги разбира. Арбат се закова на място, вдигна муцуна над водата и се намеси в разговора.

— Нещо не е наред — каза Героя.

— Какво?

— Не знам. И Арбат не знае. Но се е случило нещо ужасно…

— Волков?

— Може би — Героя доплува до делфина и обви ръце около тавата му. — Не се безпокой — прошепна той, после го повтори на странния, писклив език.

Едва тогава Лара си даде сметка за огромното безпокойство, което се криеше в душата му.

— Може би вече не трябва да се страхуваме толкова от другаря Волков — доплува до него тя. — Мисля, че успяхме да го убедим в това, което искахме… Той наистина вярва, че ти започваш да се превръщаш в нещо друго…

— Номерът не беше лош — усмихна се Героя. — Здравата го стресна с твоето гмуркане… Той така и не разбра какво се оплита в краката му, тъй като беше прекалено зает да наблюдава моята промяна…

— Или изигра ролята си, по безупречен начин — отбеляза Лара.

— Другарят Волков се погрижи да ми предостави достатъчно време за репетиции — продължаваше да се усмихва Героя.

Но Лара остана сериозна, ръката й леко докосна рамото му.

— Театърът би е театър, но аз наистина се безпокоя от облъчването, на което си бил изложен… Какво ще стане, когато се появят последиците от него?

— Какво става, когато умираме? — отвърна с въпрос Героя. — Темата е интересна, но едва ли някога ще получим задоволителен отговор — усмихна се окуражаващо и добави: — Ще поживеем, ще видим…

— Мислиш ли, че Ирина ще има достатъчно кураж да бъде докрай с теб?

— Не зная — поклати глава Героя. — Направих всичко възможно да й обясня срещу какво съм изправен… Но ти най-добре знаеш, че няма начин да обясниш необяснимото…

— Обичаш я, нали?

Героя дълго мълча, увиснал в соленото си убежище.

— Обичам онзи невероятен колорит между звездите — прошепна най-сетне той. — Натам са насочени всичките ми мисли, към безвремието и вечността… Показаха ми ги само за миг, колкото да се уверя, че съм безкрайно далеч от тях… Но въпреки това копнежът остана… Искам да се слея с тях, нищо друго не може да ме задоволи…

— Не се страхувай, от проявата на ревност — погледна го топло Лара. — Ние с Татяна никога няма да те предадем, особено след всичко, което стори за нас… Благодарение на теб усетихме силата на миналото и безличието на настоящето. Ти си част от нашето семейство…

Героя протегна ръка и преплете пръсти с нейните.

— Ако действително обичам Ирина, то е по начин, който вие никога няма да разберете — промълви той. — Не мога да обясня какво чувствам…

— Общуваш с нея без помощта на говора…

— Така е.

— Както общуваш и с онази непонятна за нас същност, която си открил сред звездите…

— Да.

— На какво прилича това общуване?

— Колко пъти вече съм ти разказвал — усмихна се Героя.

— Това е нещо като приспивна песничка за мен — настоя Лара. — Никога няма да ми омръзне да я слушам…

— Добре — въздъхна Героя и лицето му се сбърчи от усилието да се концентрира. — Изпитвах усещането, че лежа върху пирони, че тичам бос по натрошени стъкла… Сякаш бях преял с шоколад и главата ми пламтеше от възбуда; сякаш бях затворен в барокамера и усещах единствено процесите, който протичат в мозъка ми, напълно лишен от телесни реакции… — Затвори очи, светът сякаш се стопи и изчезна. — Изпитвах всичко това едновременно, но това беше само прилика . Реалността беше съвсем друга…

— После?

— После се появи нова картина. Намирах се дълбоко в Космоса — там, където не беше се появявало друго човешко същество. В момента, в който се осъществи контактът, аз отведнъж разбрах, че съм попаднал в центъра на едро напълно ново съществувание…

— В центъра на какво ? Можеш ли да бъдеш по-конкретен?

— Не зная — въздъхна Героя. — Вероятно на времето…

— Колко много ми се иска да те разбера — притисна се в него Лара.

— Аз също…

— Но Арбат те разбира.

— Арбат е специална!

— Ирина също те разбира нали?

Очите на Героя светеха като звезди в нощно небе. От тях се излъчваше не само светлина, но и странна топлина.