Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

— Страхотна идея, няма що!

— Добре дошла в ада, Тори — промълви тържествено Ръсел и махна с ръка по посока на илюминатора. — Току-що навлязохме във въздушното пространство на СССР.

Москва, Звездното градче

— Изпуснахме го.

— Какво? — стисна зъби Марс Волков. — Този предател уби четирима от хората ми! Отвлече едно безпомощно момиче от държавна болница, а вие ми казвате, че сте го изпуснали!

Анатоли Николев, капитан от 11-та гранична дивизия на КГБ, преминал под временното разпореждане на Отдел „Н“, смутено се размърда върху твърдата дървена скамейка.

Двамата с Марс се намираха на безлюдната трибуна на бейзболното игрище на Московския държавен университет и наблюдаваха тренировката на националния отбор. Отвъд бетонната чаша на стадиона зеленееха Ленинските хълмове, където, редом с големите постройки на студията „Мосфилм“, се намираха стари, но изключително запазени вили. Марс притежаваше една от тях.

В противоположна посока сивееше грозната фасада на студентско общежитие — една от многобройните мрачни сгради, които напомняха на московчани за железния Сталински режим.

Капитан Николев изглеждаше добре в сивата си униформа с червени еполети. На гърдите му имаше широк ред лентички за ордени, но той знаеше, че подобни атрибути изобщо не впечатляват Марс Волков.

Капитанът обичаше това място, особено каменната балюстрада на стотина метра от тях. Според преданията на 14 септември 1812 година именно там се изправил Наполеон и хвърлил поглед към Москва, легнала в краката му…

— Попадна ли тук, винаги си спомням за Николай Иванович Лобачевски — прекъсна мислите му Марс. — Велика личност! Изпитвам чувство на гордост, че съм руснак, когато зърна бюста му пред входа на университета!

„Нормално, помисли си с известна доза цинизъм капитан Николев. На Ленинските хълмове човек като мен се замисля за историята на страната, докато другарят Волков се впечатлява от съвсем други неща — от скучния живот на някакъв математик!“

— Съобщиха ми, че танковите подразделения са готови — смени темата Волков. — Което означава, че вече можем да прекосим въображаемата граница с Литва и Латвия, нали?

— Точно така — кимна капитан Николев. — Стратегията е дръзка, но проверена от историята. Преди няколко десетилетия същата стратегия ни помогна да нахлуем в Полша, нищо не пречи да я повторим…

— Някакви резерви, капитане?

— Не ме бива много във военната тактика — отвърна предпазливо капитанът. — Мнението ми едва ли има някаква стойност.

— Но нали сте военен? — изгледа го с изненада Волков. — Кръвта ви би трябвало да кипи в навечерието на подобна операция!

— Мисля, че времената на военната слава отдавна са отминали — въздъхна Николев.

— Тъй, тъй — изгледа го закачливо Марс. — Значи ще се чувствате по-удобно в разни комисии, зает с безкрайни заседания…

Капитан Николев наблюдаваше упражненията на играчите, в главата му се мерна мисълта, че и войниците би трябвало да възприемат част от тях, може би под формата на утринна гимнастика…

Когато мълчанието се проточи прекалено дълго, той въздъхна и с нежелание се върна на неизбежната тема:

— Изпуснахме и човека, който осъществява връзката между Бондасенко и „Бялата звезда“. Лош късмет… Бондасенко се появи точно когато свивахме обръча около него в Архангелское. По всичко личи, че двамата са използвали психиатричната болница като място за тайните си срещи…

— Умно — поклати глава Марс. — Дано не забравя да го похваля за изобретателността, преди да му вкарам един куршум в главата…

— Мисля, че Бондасенко е ръководител на цялата организация — подхвърли капитан Николев. — Вече имаме неопровержими доказателства за това…

— Така е — с нежелание призна Марс. — Хубаво, изпуснахме го и той мина в нелегалност… Но това няма да продължи вечно, все някога ще изплува на повърхността… И тогава, капитане, аз ще очаквам от вас да го стиснете за гушата! Ясно ли е?

— Тъй вярно.

Мълчанието се проточи. Двама университетски преподаватели с цигари в уста се мотаеха между играчите по бейзбол. Не бяха членове на треньорския екип. С чувство на унижение и срам Марс беше принуден да признае пред себе си, че най-добрите треньори по бейзбол в страната все още са кубинците — хора с дългогодишен опит в този спорт. А тези двамата на терена бяха учени, които изследваха мускулните реакции и координацията им с визуалните възприятия. Част от научния екип, пред който строеше задачата да подготви новото поколение съветски бейзболисти за участие в Световната купа през 1990 година. В него влизаха сравнително млади хора, които вече бяха стигнали до едно принципно ново откритие — при игрите с топка е важна не толкова физическата подготовка, колкото светкавичните реакции.