Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

Марс не беше убеден, че тези учени ще успеят да създадат бейзболен отбор от световна класа за сравнително краткото време, което ги делеше от финалите за Световната купа. Просто материалът не беше подходящ — многобройните спортни школи в страната бълваха изобилие от здрави младежи с отлични показатели по издръжливост, но истински таланти липсваха. Въпреки това професор Кутателадзе — автор на задълбочен научен труд, озаглавен „Технология за изграждане на комплексни играчи по бейзбол“, беше дал тържествено обещание, че неговите възпитаници ще бъдат превъзходен отбор. Марс искрено се надяваше да е така. Професорът обикновено удържаше обещанията си.

— Открихте ли Пономарьова? — попита на глас той.

— Не.

„Къде изчезна тази Ирина“, озадачено се запита Марс. Не беше у дома си, не ходеше и на работа. В апартамента на Валери не беше открита, не се беше появявала и при Героя. Капитан Николев лично провери, всички тези места. „Тя все още може да е полезна за мен, особено сега“, помисли си Марс. Резултатите от наблюдението над нея сочат, че през последните няколко месеца именно тя е била най-близка с Валери Денисович. Сигурно ще знае нещо и за тайните му скривалища…

Марс въздъхна и се изправи. „Може би е време лично да се заема с търсенето й“, рече си той.

В крепостта на Героя цареше тежка тишина. Татяна сгъваше току-що изпраните му ризи, във въздуха се носеше приятната миризма на чисто бельо.

— Добър ден, другарю полковник — поздрави го тя, без да прекъсва работата си. Раздалечените й очи гледаха равнодушно.

— Сам ли е? — попита Марс.

— С Лара е — отвърна жената. — Нали заповядахте една от нас да бъде непрекъснато около него?

— Да, разбира се…

Отпусна се на стола с метална рамка и насочи поглед в пъргавите й ръце.

Татяна вдигна глава и отбеляза:

— Изглеждате уморен, едно питие сигурно ще ви се отрази добре…

— Имаш ли лютива водка?

— Ще проверя — отвърна жената, остави купчината ризи и излезе от стаята. Миг по-късно се появи обратно с бутилка и две водни чаши. — Взех цялата бутилка, тъй като прецених, че едно питие няма да бъде достатъчно…

Марс пресуши чашата си на екс, усети как гърлото му пламва, а вътрешностите му приятно се затоплят. Направи й знак да му налее още, после уморено поклати тава:

— Знаеш ли, Татяна… Според мен Героя спечели…

— Какво е спечелил, другарю полковник?

— Нашата малка битка в надхитрянето… — отпи нова глътка от чашата и добави: — Признавам, че той все още е пълна загадка за мен… Луд ли е, или не? Наистина ли е влязъл в контакт с извънземна форма на живот, или просто си прави майтап с нас, за да ни отмъсти?

— Ако искате да чуете моето мнение…

— Да, разбира се.

— Добре — въздъхна Татяна и опразни на един дъх чашата си, сякаш имаше нужда от здрава подкрепа. — Според мен Героя е луд. Побъркал се е от това, което е преживял в Космоса. Но лудостта му е странна, ние не сме в състояние да я разберем. Не е нито психопат, нито шизофреник, не влиза в нито една от категориите, с които боравят медиците… Не. Той просто е различен от вас и мен…

— Разбира се. Той е…

— Не, не е това, което мислите — прекъсна го Татяна и сведе поглед към чашата в ръката си. — Разбирате ме погрешно…

— Какво? — втренчи се в нея Марс. — Нима искаш да кажеш, че той е престанал да бъде човек? Не ставай глупава, Татяна! Май вие с Лара се задържахте прекалено дълго тук…

— Точно по тази причина го познаваме по-добре от всеки друг — поклати глава тя. — Затова смея да твърдя, че дори психиката му да е същата като вашата или моята, умът му е друг. Коренно променен…

Марс замълча, без да отделя поглед от лицето й. „Защо имам чувството, че тук се намирам в ново, различно измерение, запита се той. Нима Героя е побъркал всички край себе си или Татяна наистина ще се окаже права?“

Рязко стана на крака и остави чашата. Алкохолът беше свършил своето.

— По-добре да ида да го видя… — промърмори той.

Остави Татяна така, както я завари — заета с подреждането на ризите.

Около басейна беше тихо. Дори водата не се плискаше. В помещението цареше здрач я Марс протегна ръка към електрическия ключ.

— Недейте, другарю полковник — обади се гласът на Лара. — Очите на Героя станаха много чувствителни към светлината.

Марс свали ръката си и се запрепъва към басейна.

— Осведомихте ли лекарите за това?

Солената вода леко фосфоресцираше.

— Да, подложиха го на пълни изследвания — отвърна Лара. — Но не откриха нищо…