Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

За момент изгуби ориентация, не можеше да разбере къде се намира. После всичко дойде на мястото си. Беше у дома, в Лос Анджелис.

Огромното легло беше топло и удобно, не й се искаше да го напуска. Протегна се, в същия миг вратата на спалнята се отвори. Майка й беше облечена в скъп копринен пеньоар, на краката й имаше чехли от мека кожа. В ръцете си държеше поднос с кафе, сок и закуска.

— Събуди ли се, скъпа? — усмихна се тя.

„Как се озовах тук“, смаяно примигна Тори, заслепена от веселите слънчеви лъчи. После започна да си спомня…

… аромат на тютюнев дим, примесен с марципан и скъпо плажно масло. Миризмата на мъх и гниеща пръст.

Светлини й сенки, рязко мятащи се фигури… Цвъртене на плъхове, вкус на страх…

Не искам да се връщам!

… аромат на любов, интимна влага, прекрасното чувство да си обезоръжен, което прониква през порите като божествен еликсир… А после… Озъбената глава на смъртта, вкусът на страха, грохотът на експлозията разбива на ситни късчета току-що намереното блаженство…

Не искам да се връщам!

— Прекрасно е, че си у дома, скъпа — промълви Лаура Нън и постави подноса в скута й. — Много се разтревожихме, когато позвъни… Какво, за бога, правеше в полицейското управление на Сан Франциско?

Не умирай, Ариел! Това беше всичко, което искаше да каже Тори. Моля те, върни се! Грег вече е мъртъв, това ми стига!

Прогони мрачните мисли с решително тръскане на глава, седна в леглото и попита:

— Къде е татко?

В гласа й прозвуча примирение й фатализъм.

— Елис е в кантората си — отвърна Лаура Нън и нагласи подноса в ръцете на дъщеря си. — Праща ти своите извинения, но нали го знаеш… Прилича на подвижни пясъци… — сложи длан пред устата си и се усмихна. — Какво говоря, Господи? Исках да кажа, че си е все същият… Никога няма да разбера как е възможно човек да спи по три часа в денонощие, но Елис твърдо се придържа към навика си да ляга в три и да става в шест.

Тори спря поглед върху майка си. Изключително красива на млади години и изящна в зряла възраст, днес Лаура Нън продължаваше да изглежда отлично. Въпреки че беше прехвърлила шестдесетте, кестенявата й коса беше все така блестяща, зелените й очи светеха с младежка сила, а бялата кожа на лицето, непознаваща грим, беше гладка и свежа, без нито една бръчица. Сякаш времето тече, без да я докосва… Е, в крайна сметка това е Лос Анджелис, помисли си Тори. Местното общество се радва на здраво генетично наследство и опитни пластични хирурзи. Комбинацията между двете прогонва старостта с онази категоричност, с която Бог е прогнил Адам и Ева от рая… С една отлика, разбира се. Тук, за разлика от рая, грехът се радва на всеобщо уважение, превръща се в неразделна съставка на успеха… Какво казваше Елис Нън? А, да… „В Лос Анжелис грехът се радва на най-голям успех“. Тук човек можеше да се измъкне от миналото както змията се измъква от старата си кожа, единственото условие е да се придържаш към правилата на играта и да имаш успех. Сега, в този миг… А правилата са прости: мачкаш тези под теб и целуваш задниците на тези над теб…

Лаура Нън разгъна ленената салфетка върху завивките.

— Хайде, започвай — усмихна се тя. — Мария е станала по тъмно, за да ти приготви всичко, което обичаш.

Тори погледна финия, обсипан с цветя порцелан от Лимож, сребърните прибори на „Тифани“, произведени през 30-те години на века. Главата й се изпълни със спомени за детството, особено за прекрасната градина, която бяха създали родителите й.

Помислила, че се колебае, Лаура Нън меко настоя:

— Хапни, скъпа. Ще бъде грехота да не обърнеш внимание на тази прекрасна закуска. Знаеш каква готвачка е Мария и колко много обича да те глези…

Тори се усмихна, на лицето й неволно се появи невинното детско изражение. Откри, че е гладна като вълк, едва когато пое първата хапка храна.

Лаура Нън гледаше как унищожава закуската с онова любезно внимание, с което хората наблюдават звездите.

— Елис обеща днес да се прибере навреме — съобщи тя. — А ти ще ми обещаеш, че няма да водиш битка с него. Нали, скъпа?

— Никога не съм водила битка с него — натъртено отвърна Тори.

— Оставям те — изправи се Лаура Нън. — Вероятно имаш нужда да се оправиш…

— Не — хвана ръката й Тори и я придърпа към леглото. — Малко съм… неориентирана и това е всичко — на лицето й изплува усмивка. — Няма да водя битка с татко, разбира се. Обещавам. С това отдавна е приключено.

— Много добре — усмихна се Лаура Нън. — Значи можем да преминем на по-важни неща. Например твоето щастие… Виждам, че продължаваш да си сама. Скрито се надявах, че ще се появиш в компанията на приятел или поне на някакъв мъж…