Кен Фоллетт - Третият близнак

Докато сваляха потните си дрехи, Лайза попита:

— А баща ти? Нищо не казваш за него.

Джийни въздъхна. Това бе въпрос, от който се бе научила да се страхува още от малка, но рано или късно й го задаваха. Дълго време бе лъгала, че баща й е мъртъв, че е изчезнал и се е оженил повторно, че е отишъл да работи в Саудитска Арабия. Напоследък обаче се придържаше към истината.

— Баща ми е в затвора — отвърна тя.

— О, боже! Не трябваше да те питам.

— Всичко е наред. Почти през целия ми живот е бил в затвора. Той е крадец. Това е третата му присъда.

— На колко го осъдиха?

— Не си спомням. Няма значение. Никаква полза от него, като е навън. Не се е грижил за нас и няма намерение да започва.

— Никога ли не се е хващал на редовна работа?

— Само когато хвърли око на някое място. Започва като портиер, метач или дори охрана в някоя фирма, работи седмица-две, после я ограбва.

Лайза я погледна с интерес:

— Затова ли толкова те интересува генетичната престъпност?

— Може би…

Влязоха под душовете. Джийни не бързаше, бавно и с наслада миеше косата си. Бе благодарна на Лайза за дружбата й. Момичето работеше в „Джоунс Фолс“ малко повече от година и когато Джийни пристигна тук в началото на семестъра, то я разведе навсякъде. Харесваше й да работи заедно с Лайза в лабораторията, защото тя бе човек, на когото спокойно можеш да разчиташ. Обичаше и да излиза с нея след работа, защото чувстваше, че може да й каже всичко, каквото й дойде наум, без да се страхува, че ще я шокира.

Джийни тъкмо натъркваше шампоана в косата си, когато отвън се чуха странни звуци. Тя спря и се ослуша. Приличаха й на уплашени писъци. През тялото й като хладна вълна премина тревога и тя потрепери. Изведнъж се почувства ужасно уязвима — гола, мокра и на един етаж под земята. Поколеба се, после бързо изплакна косата си и надзърна от кабинката, за да види какво става.

Още щом подаде глава изпод душа, й замириса на изгоряло. Пламъци не се виждаха, но под тавана се събираха гъсти облаци сиво-черен дим. Идваше сякаш от вентилацията.

Уплаши се. Никога не бе попадала в горяща сграда.

По-хладнокръвните жени събираха багажа си и се отправяха към вратата. Истеричките крещяха ужасено и се щураха безцелно насам-натам. Някакъв задник от охраната със завързана на устата кърпичка на точки всяваше още по-голяма паника, блъскаше ги и ги навикваше като луд.

Джийни разбра, че няма време за обличане, но пък и не можеше да излезе гола навън. Страхът плъзна по вените й, но тя си наложи да се успокои. После намери шкафчето си. Лайза не се виждаше никаква. Тя сграби дрехите си, навлече дънките и намъкна тениската.

Това й отне само няколко секунди, но в туй време момичетата опразниха съблекалнята, а димът я изпълни почти изцяло. Вратата вече не се виждаше и тя се закашля. Мисълта, че след малко ще започне да се задушава, я изплаши. Знам къде е вратата, каза си, трябва само да се успокоя. Ключовете и парите й бяха в дънките. Взе ракетата си и мъчейки се да не диша, се отправи към изхода.

Коридорът бе изцяло задимен, очите й се насълзиха и тя вече не можеше да вижда. По-добре да бе изхвърчала гола навън, за да спечели няколко ценни секунди. Дънките не й помагаха да вижда или да диша. По-добре гола, отколкото мъртва.

Все още сдържайки дъха си, тя напипа стената, за да определи посоката, и хукна. Помисли си, че може да се блъсне в някой, но явно всички вече бяха далеч пред нея. Когато стената свърши, тя разбра, че се намира в малкото фоайе, въпреки че нищо не се виждаше. Стълбите трябваше да са право пред нея. Пресече фоайето и се блъсна в машината за кока-кола. Стълбите вече отдясно ли се падаха или отляво? Отляво, каза си тя. Тръгна натам, стигна до вратата за мъжката съблекалня и разбра, че е сбъркала.

Повече не можеше да сдържа дъха си. Със стон пое въздух, но вдъхна дим и се закашля. Заклатушка се обратно по стената, разтърсвана от кашлица, с парещи ноздри и потънало в сълзи лице. Цялото й същество крещеше за глътка чист въздух — нещо, което бе считала за неотменно право през целия си двайсет и девет годишен живот. Отново стигна до машината за кока-кола, заобиколи я и когато се спъна в най-долното стъпало, разбра, че е до стълбището. Изтърва ракетата си и тя изчезна от погледа й. Много държеше на нея — с тази ракета бе спечелила турнира „Мейфеър Лайт“, но я изостави и запълзя по стълбите на четири крака.

Димът внезапно се разреди, когато се изкачи в просторното фоайе на приземния етаж. Видя входа към сградата, чиито врати бяха отворени. Отвън имаше човек от охраната, който й махна и извика: