Кен Фоллетт - Третият близнак

Пати се усмихна през сълзи:

— Аз ти вярвам, обаче банката ще повярва ли?

Пати винаги бе вярвала на Джийни. Самата Пати никога не бе проявявала каквито и да било амбиции. В училище бе под средното ниво, бе се омъжила на деветнадесет години и се бе заела да възпитава децата си, без да съжалява за нищо. Джийни бе точно обратното. Отличничка на класа и капитан на всички спортни отбори, тя бе шампион по тенис и бе изкарала колеж с помощта на спортна стипендия. Каквото и да кажеше, че ще направи, Пати винаги й бе вярвала.

Но в случая Пати бе права — банката никога нямаше да й даде заем, след като съвсем наскоро бе финансирала покупката на апартамента й. Освен това току-що бе започнала като асистент — преподавател — трябваше да минат поне три години, преди да я включат в списъците за повишение. Докато вървяха към паркинга, Джийни въздъхна примирено:

— Е, добре, ще продам колата си.

Обичаше колата си. Беше двайсетгодишен „Мерцедес 230C“, червено купе с две врати и черни кожени седалки. Беше го купила преди осем години с парите от наградата на тенис турнира, организиран от колежа „Мейфеър Лайтс“ — пет хиляди долара. Тогава още не бе модерно да притежаваш стар мерцедес.

— Вероятно цената му сега е двойно по-висока — добави тя.

— Но след това пак трябва да си купиш кола — прекъсна я Пати.

— Права си — съгласи се Джийни. — Е, сигурно мога да давам частни уроци, нищо, че е против правилата в „Джоунс Фолс“, и вероятно ще вземам по четиридесет долара на час от богати студенти, пропаднали на изпити в други университети. Сигурно ще ми се събират по триста долара на седмица. Необлагаеми, ако не ги декларирам. — Погледна сестра си в очите. — Ти можеш ли да отделиш нещо?

Пати отклони поглед:

— Не знам.

— Зип печели повече от мен.

— Ще ме убие, ако му го кажа, но сигурно ще можем да заделяме по седемдесет и пет — осемдесет на седмица — каза Пати след дълга пауза. — Ще гледам да го накарам да помоли за увеличение. Някак си му е неудобно, но знам, че го заслужава и шефът му го харесва.

Джийни се почувства по-бодра, въпреки че перспективата да прекарва уикендите си в преподаване на закъсали студенти изглеждаше мрачна.

— С четиристотин долара на седмица повече можем да намерим на мама самостоятелна стая с баня към нея.

— И тогава ще може да си я обзаведе с някои мебели от къщи.

— Нека поразпитаме тук-там и да видим дали някой не знае по-добро място.

— Добре — размисляйки, отвърна Пати. — Болестта на мама е наследствена, нали? Гледах нещо подобно по телевизията.

Джийни кимна.

— Има дефект на ген AD3, който е свързан с ранното развитие на болестта на алцхаймер.

Намираше се в хромозома 14q24.3, спомни си Джийни, но това нямаше да говори нищо на Пати.

— Означава ли, че и двете ще свършим като мама?

— Вероятността за такова нещо е доста голяма.

Известно време мълчаха. Мисълта да си изгубиш ума бе твърде мрачна тема за разговор.

— Радвам се, че родих децата на млади години — каза най-сетне Пати. — Докато това стане с мен, те ще са достатъчно пораснали, за да се грижат сами за себе си.

Джийни усети намека. Както и мама, Пати смяташе, че има нещо нередно в това да си на двайсет и девет години и да нямаш деца.

— Фактът, че са открили гена, също дава повод за надежда — каза тя. — Докато стигнем мамината възраст, те вече може би ще могат да ни инжектират променена версия на собствената ни ДНК, в която дефектния ген го няма.

— Споменаха за това по телевизията. Технология на рекомбинираната ДНК, така ли се казваше?

Джийни се усмихна широко:

— Точно така.

— Видя ли, че не съм толкова глупава?

— Никога не съм те мислела за глупава.

Пати продължи:

— Въпросът е, че нашата ДНК ни прави такива, каквито сме. Така че ако променят състава на ДНК-то ми, от мен няма ли да излезе друга личност?

— Не само ДНК-то ти те прави да си това, което си. Зависи и от възпитанието ти. Точно в това се състои и работата ми.

— Как си на новото място?

— Интересно е. Това е големият ми шанс, Пати. Много хора прочетоха статията ми за престъпността и за това дали тя е заложена в гените.

Статията, публикувана миналата година, когато тя все още бе в университета в Минесота, носеше името на рецензиращия преподавател и едва под него бе написано нейното собствено, но цялата работа бе извършена от нея.

— Не можах да разбера какво искаш да кажеш с нея — престъпността, наследствена ли е или не?

— Посочих четири наследствени черти в характера, които водят до престъпно поведение — импулсивност, безстрашие, агресивност и хиперактивност. Но моята голяма теория се състои в това, че някои начини на възпитание при децата противодействат на тези черти и превръщат потенциалния престъпник в добър гражданин.